Yoga-Studio-108
Актуален за 23.08
5 Посетители Онлайн
  • Йога студио 108 във Facebook
  • Йога студио 108 g+
  • Канал в You Tube на Йога студио 108
  • Йога студио 108 във LinkedIn

Индийска митология и философия

08 август 2008
1 835

АЗБУЧНИК –  термини от индуистката митология и философия

Аватар — в индуистката митология явление, преображение на божеството на земята, въплъщаването му в смъртно същество, за да „спаси света”, да възстанови „закона” и „добродетелите” (дхарма) или да защити своите привърженици (особено ярко изразено в „Бхагавад гита”, при което божеството запазва частично божествената си природа и отчасти придобива земна природа. Аватарът е преди всичко учител на света. Джагадгуру (учител на света), садгуру (учител, въвеждащ в истината). Пребиваващ на земята за доброто на хората, той извършва с тялото разнообразни действия, но остава независим от кармичния закон. тика.

Агни – един от осемте Васу — божество на огъня във всичките му проявления, едно от главните божества във ведийския пантеон. Неговите основни функции са свързани с жертвоприношението. Той е божеството на жертвения огън: приема жертвата и я поднася с огнените си езици в устата на боговете; убива и прогонва демоните, като ги осветява и ги прави видими за човека; лекува от ухапвания на диви животни и змии; дарява дълголетие. Огънят  е един от петте елемента в материалния свят.  Постоянен епитет на Агни е павака (очистващ, чист).

Адхарма — Неправда. Всичко, несъобразено с вселенския закон и личния дълг; неистина, несправедливост.

Акарма (нейшкарма) — недействие, недеяние. Има се предвид прекратяването на действието на кармичния закон.

Амрита — „безсмъртен”. Божествена напитка на безсмъртието. Свързана е непосредствено с ведийските представи за сома; в епическата литература и в пураните амрита и сома са отчасти заменяеми понятия. Добиването на амрита заема важно място в един от основните индуистки митове — разбиването на световния океан от боговете и асурите.

Апана — една от праните. Низходящ жизнен поток, който излиза през ануса при вдишване.

Арджуна — („бял, светъл”). В индуистката митология — третият от петте братя Пандави, син на Кунти и бога Индра; идеалният воин, който съчетава силата и мъжеството с благородството и великодушието; любим ученик на Дрона, принадлежи към варната на кшатриите, ненадминат във военното изкуство, военачалник на Пандавите. На царско състезание спечелва Драупади за съпруга на Пандавите. Прогонен заедно с братята си в горите, той получава от боговете, по-специално от Шива, божествено оръжие, необходимо му за битката с Кауравите. Обичайни негови епитети са дхананджая — всепобеждаващ, буквално: „победил богатствата”, тъй като не изгубил добродетелите си дори когато завладял всички земни богатства; бхаратаршабха — бик сред [рода на] Бхарата; савясачин — буквално „левак”, тъй като умеел да стреля и с лявата ръка; махабахо — мощнорък; курунандана — радост за [рода на] Куру. Негов колесничар е Кришна. (В „Махабхарата” Кришна се идентифицира с Нараяна, а Арджуна с Нара, така че в крайна сметка те се уподобяват един на друг.) След свършването на войната Арджуна извършва жертвоприношение на кон за Юдхищхира, покорява царството на четирите страни на света. Умира в Хималаите, „удостоен с небесно щастие”. Наричан е и анагха — „безгрешен”, парамтапа — „върховен умъртвител” [на страстите] или „свръхаскет”; кироти — „увенчан”. Като син на Индра Арджуна олицетворява човешката воля и твърдост в битката за духовно самоусъвършенствуване; той е шакти (женски ипостас, творческа енергия) и кшетра (поле, тяло, материализация) на божеството Кришна-Вишну-Нараяна).

Асана — Йогийска поза.

Асури — във ведийската и индуистката митология група небесни персонажи, обладаващи вълшебната сила и  майя; могат да бъдат боговете от групата Адитя (главно Варуна и Митра), Агни, Индра и др., а по-рядко небесни демони, противници на боговете. В упанишадите боговете са сура и оттук тълкуването на асурите като „небогове”. През този период се оформя противопоставянето демони-богове. В литературата от по-късно време асурите са висш клас демони, противници на боговете.

Атман – във ведийската литература – „Аз”, по-късно – действителното „Его” в упанишадите и индуизма – означава субективното психическо начало, индивидуалното битие, душата на всяко нещо, разбирана в личен и в универсален план, а оттам – и всеобщата основа и първопричина, която пронизва всичко съществуващо. Като субективно индивидуално начало атманът влиза в отношение с обективната първична реалност — брахман. В синонимната понятийна двойка атман-брахман брахман е същността на всичкото (макрокосмоса) и има свой еквивалент (атман) в отделния индивид (микрокосмоса) или, с други думи: атман е същността на човека — микрокосмос, която съвпада със същността на вселената. Вътрешното виждане на тази тъждественост, наречено още йога, е главната цел на посочените в упанишадите и в „Бхагавадгита” различни пътища за самоусъвършенствуване. В български език отсъствува директно съответствие на понятието.

Атхарваведа – веда на заклинанията, един от четирите ведийски сборника със „свещено знание”. Смята се, че е от Х в. пр. н. е. За разлика от другите три веди, които са ортодоксални, канонични, нейна сфера са обредите около домашното огнище.

Ахамкара - деформирано състояние на атман, егоистичното чувство за „аз”, което идва от отъждествяването на „аз”-а с физическото тяло и неговите функции. Природата на ахамкара е природата на желанията и нежеланията.

Ашваттха – Ficus religiosa (индийска смокиня) — пуска въздушни корени, а те отиват в земята и създават нов ствол. Свещено дърво, чиито корени са в небето, тоест в брахман, а корените му — на земята, плодовете му са болката и радостта. Символ на самсара. Според някои коментатори човешкото тяло също е ашваттха: коренът е мозъкът, а клоните — нервните окончания, свързани със сетивния свят.

Ашрама — „обител”. Формирано в епохата на ранните упанишади учение за начина на живот в различните възрастови периоди на човека, според което нормалният живот е сто години и се дели на четири периода (ашрами): брахмачария, грихастха, ванапрастха, санняса. Като цяло системата на ашрамите е насочена към създаването на своеобразно равновесие между деятелния и съзерцателно-аскетичния живет на човека.

Божества (санскр. „дева”) – в индийската митология има над три хиляди имена на божества, но те са много по-малко индивидуализирани от древногръцките. Представляват по-скоро различни аспекти на битието или състояния на макрокосмоса, които се съдържат и в индивида-микрокосмос като психофизични качества. Затова всеки човек може да бъде Кришна, Шива, Агни, Индра и т. н. Божествата от ведийския пантеон са подвластни на карма. Дори Брахма умира и пак се ражда.

Брахма- в индуистката митология висшето божество, създателят на вселената, триадата върховни богове в индуизма. В тази триада Брахма като създател на вселената противостои на Вишну, който я пази, и на Шива, който я разрушава. Това разпределение на функциите в митологичните сюжети често се нарушава, което дава основание да се предполага, че в архаичните слоеве на епоса Брахма е обемал и трите функции. Всичко живо, целият световен порядък се контролира, управлява и направлява от Брахма. Брахма не само създава света, неговият живот определя хронологически рамката на вселената (вж. калпа). Той е въплъщението на творческия принцип на съществуването, персонификация на абсолюта като висше обективно начало, от чиято субстантивация възникват съществата в света. По тази причина Брахма противостои на индивидуализираното и субективно начало — атман. Но в епоса отъждествяването на Брахма с брахман не играе главна роля при неговата характеристика; образът на Брахма се свързва главно с космогонията. Във ведите думата брахман (ср. р.) означава молитвена формула, словесен израз на някакъв универсален принцип, а по-къснo й — самият принцип. В „Шата-патхабрахман” се говори, че Брахмо (ср. р.) е създал боговете и ги е вместил в „тези светове”. Това има пряка връзка с по-късното персонифициране на Брахма (м. р.). Така се откроява генеалогията на Брахма: персонификация на висшето обективно начало, брахман, божество, възникнало от абстрактното понятие, което вероятно е било предшествувано от съвсем конкретно, обозначаващо ритуален обект с универсално значение.

Брахман (съществ. от ср. р. — първоначално: „свещена формула”. В индуизма — основна философска категория, универсален принцип, обединяваща, всепроникваща реалност, основа на битието; тотална негова същност. Основно положение в индуизма е тъждеството на брахман, катo състояние, с атман. Със синонимично значение се употребяват думи като нирвана, мокша, мукти, самадхи и т. н. В индуистката лексика думата брахман играе първостепенна роля – напр. 1 – в значение на молитва, молитвена формула, а по-късно като общо обозначаване  на  религиозните  текстове, състоящи се от четирите веди; 2 – обозначаване на вселената като яйцето на брахман (брахманда), небесния свят като света на Брахма (брахмалока); 3 – използуване на съответния корен за обозначаване варната на жреците, за определени текстове (брахмани – коментари на ведийските химни) и техните части и т. н.

Брахмани
(брамини) – варна на жреци, мъдреци, хора на науката и духа. В системата на варновата социална йерархия имат главна роля. За тях е характерно качеството саттва.

Брахмачария – „следващ брахман”. Първият от четирите ашрами. Обхваща началните двадесет и пет години от човешкия живот и регламентира редица норми на поведение: самоизучаване, почитане на учителя и родителите, хранене от подаяния, полово въздържание (в по-широк смисъл— безбрачие; според някои капацитети — разумно отношение към секса; според други тълкуватели в духа на тантризма сексът се окачествява като ритуален акт на символично единство с бога) и т. н. Основен морален кодекс през брахмачария като период е въздържанието във всичките му форми. Съблюдаващият брахмачария си бръсне главата и оставя само един кичур на темето. Така демонстрира отрязването на всички връзки с околния свят, а кичурът символизира връзката му с учителя, чрез която желае да постигне върховната цел — „истинското” знание. Брахмачария може да бъде период от жизнения път, но може да бъде и постоянен начин на живот.

Буддхи – разум. Едно от двете (другото е манас) вътрешни сетива. Проявява се в две области: логическата (рационалната) и интуитивната (ирационалната), които действуват едновременно и в единство, благодарение на което буддхи има способността да контролира манас: решава коя мисъл на манас е правилна, кое от многото желания на манас да бъде изпълнено и т. н. Буддхи е сетивото, което осъществява фината, интуитивна връзка на индивидуалното „аз” с неперсоналната същност – атман, поради което се изисква пълното му акти­визиране, за да се постигне сливането (йога). Като детерминатор буддхи е по-висш от манас.

Бхагаван – им. падеж: бхагаван. Първоначално значение „щастлив”, „благословен”; по-късно „свещен”, „божествен”. В индуистката митология име-епитет на висшето божество. В „Бхагавадгита” постоянен епитет на Вишну — Кришна.

Бхакта
– предан на божеството, обичащ, любещ (божеството).

Бхакти – почитание, преданост, любов. Преданата любов между човека и бога.

Бхакти йога – йога чрез любов. Третият метод за практикуване на йога в „Бхагавадгита” (наред с гяна йога и карма йога). Бхакти йога е достъпна за всички. Изисква само емоционално посвещение за постигане на вътрешна концентрация върху желания обект – параматман, който за целта се мисли в човешки измерения. Признава равенството на всички хора. Единственият ценностен критерий е наличието или отсъствието на любовна емоция към  бога.  Разпространението на бхакти йога в Индия през средновековието е изиграло роля за демократизиране на обществото

Ваджра - във ведийската и индуистка митология гръмотевична сопа, боздуган. Оръжието на Индра, което според „Махабхарата” е изработено от костите на мъдрец-отшелник.

Вайши - третата от четирите основни варни. Това са търговците, занаятчиите, земеделците. Характерни за вайшите се считат качествата раджас и тамас.

Ванапрастха – „горско отшелничество”. Третият период (ашрама), когато човек се оттегля в горска обител и там, очиствайки душата си от мирските страсти, се отдава на размишление за смисъла и значението на обредите и на покаянието.

Варна - „цвят”, „външен облик”, „вид” [род], качество [достойнство], разред хора. Социален институт, който засяга съсловната структура на древноиндийското общество и е дълбоко вкоренен в древноиндийската митология. (Условен превод — касти.) Една от най-известните версии на сюжета за митологичната трансформация на божествен персонаж или на първочовека в социална структура се съдържа в „Законите на Ману”, където варновата структура на обществото получава кодификация: „А за процъфтяването на световете той (Брахма) създал от своите уста, ръце, бедра и ходила брахмани, кшатрии, вайши и шудри”; „а за да запази цялата тази вселена, той, пресветлият, определи специални занимания за родените от устата, ръцете, бедрата и стъпалата. Обучението, изучаването [на ведите], жертвоприношението за себе си и за другите, раздаването и получаването [на милостиня] той определи за брахманите. Охраната на поданиците, раздаването [на милостиня], жертвоприношението, изучаването [на ведите] и непривързаността към мирските утехи той посочи за кшатриите. Пасането на добитъка, а също и раздаването [на милостиня], жертвоприношението, изучаването [на ведите], търговията, лихварството и земеделието — за вайшите. И само едно занятие определи той за шудрите — да служат на тези варни със смирение”. Първите три варни се смятат за принадлежащи към „два пъти родените”, тъй като са минали през посвещение, което се смята за второ раждане, а шудрите са „един път родени”, тъй като са лишени от посвещение. Символиката на цветовете на варните получава семантична интерпретация в оценъчно-характерологичен план. В „Махабхарата” например белият цвят на брахманите означава доброта, червеният на кшатриите — страст, жълтият на вайшите — смесване на предходните две качества, черният на шудрите — тъмнота.
Варната се предава по наследство (по майчина линия). Преминаването от една варна в друга се регламентира от дхарма и карма, чието взаимодействие определя индивидуалното битие. Смесените бракове се смятат за неправомерни.

Вашищтха – във ведийската и индуистка митология един от седемте риши. Бил син на Брахма, но настигнат от проклятие, се лишил от тялото си. В индуистката традиция той е идеалът за брамин; той и неговите потомци се смятат за домашни жреци на царете на Слънчевата династия.

Ваю – „вятър”, „повеи”. Във ведийската и индуистка митология обожествена персонификация на елемента въздух. В „Махабхарата” е баща на Бхима.

Веданта – първоначално – учението, изложено в коментарите към ведите – упанишадите. Една от шестте ортодоксални философски системи в Индия. Съществува под формата на различни течения и школи от древността до наши дни. Основите на доктрината са формулирани около II в. пр. н. е. в последната част на „тройната основа”. (Вж. Брахмасутра). Теоретичните постановки се обуславят от принципа адвайта (недвойственост, монизъм). Основният философски въпрос е характерът на взаимовръзката дживатман (индивидуална същност) — джагат (материален свят) — брахман (абсолютна същност, реалност).

Веди - (ед. ч. веда – „знание”) съкратено название на четирите сборника: „Ригведа”, „Яджурведа”, „Самаведа” и „Атхарваведа”, чието съдържание включва в неразчленен вид всички сведения на древните индийци (арийци и доарийци) за земята и космоса, за ритуала и магията, за социалната структу­ра, за частния и обществения живот, за конкретните науки и поезията. Това синкретично знание е изразено с помощта на „свещеното” слово, достъпно само за посветените. В по-широк смисъл включват и произведения от по-късна епоха: брахмани, упанишади и др.
Друго име на ведите е шабдабрахма – „словесен брахман”, тоест директно проявление на брахмана в думи.

Вишвамитра – във ведийската и индуистката митология мъдрец, който по рождение бил кшатрия, но със своите аскетични подвизи си спечелил положение на брамин и станал един от седемте божествени риши.

Вишну – индийската традиция го тълкува като „проникващ във всичко”, „всеобемащ”, а някои етимолози смятат, че произходът на името му има неиндоевропейски характер. Един от висшите богове в индуистката митология, според която се смята за космическата същност на Кришна; един от триадата Брахма-Вишну-Шива. Във ведийските химни заема скромно място, но в пураните и епоса е първостепенна фигура. Пураните отреждат на онтологическото единство Брахма-Вишну-Шива функциите създател-пазител-разрушител на мироздание. Подобни са тези представи и в „Махабхарата” (мъдрецът Маркандея прониква в утробата на Вишну и вижда там цялата вселена), където светът представлява форма на съществуването на Вишну; или в края на всеки световен цикъл (вж. юга) Вишну обема в себе си вселената, потъва в сън, излегнат на змията Шеша, която плува по световния океан. Когато се събуди и замисли да сътвори нещо ново, от пъпа му пораства лотос, а от лотоса се появява Брахма, който осъществява непосредствения акт на творчеството.

Вяса (Ведавяса) – легендарен мъдрец-аскет. Според преданията придал окончателен вид на ведите и сътворил „Махабхарата”, следователно и „Бхагавадгита”. Баща на Дхритаращра, на Панду и на Видура. След раждането на децата се оттеглил в гората,  а  ролята на  баща  заел  Бхишма.  Надарил Санджая със свръхестествено,  „вътрешно”  зрение.

Ганга – в древноиндийската митология небесна река, която се изляла на земята и е олицетворена от р. Ганг. Според пураните тя течала от пръстите на Вишну и стичайки се от небето, Шива я поел в главата си за да не разруши земята. Митовете разказват, че мъж на Ганга станал царят на Лунната династия Шантану, от когото тя имала осем сина, въ-плътени във Васу. Ганга хвърлила синовете си във водата, за да ги избави от битността им на хора. Само осмият останал при Шантану, това е Гангадатта, известен като Бхишма – чичо и наставник на Пандавите и Кауравите.

Гаруда – „унищожител”. Цар на птиците, яздитното животно на Вишну. Син на мъдреца Кашяпа и Вината. Според „Махабхарата” когато се родил, боговете били заслепени от сиянието, излъчвано от тялото му, затова го приели за Агни и го възславили като олицетворение на слънцето.

Гаятри – „песен”. В древноиндииската митология – жена на Брахма и майка на четирите веди, а също и на „два пъти родените” (вж. варна). Понякога гаятри се представя като птица. Според традицията тя е жизненото дихание, персонифицира ведийския стихотворен размер (три стиха по осем срички), свещения откъс от химн на Ригведа, който браминът трябва да повтаря мислено по време на сутрешната и вечерна молитва.

Говинда – „господар на кравите”. Епитет на Кришна.

Грихастха - вторият ашрама, когато човек се жени и създава семейство. Живее по този начин до петдесетгодишна възраст, докато види децата на своите деца, което означава, че е утвърдил рода си на земята.

Гуна (мн. ч. – гуни) „качество”, „свойство”, „сила”. В мито­логичните представи и религиозно-философските виждания на древните индийци трите гуни означават трите състояния, свойства, сили, присъщи  на природната субстанция (пракрити)  като из­точник на всички проявени и непроявени обекти. Това са саттва – светлина, хармоничност, ри­тъм,   добро   начало;   раджас   -   подвижност, страст, деятелност; тамас – тъмнота, тъпота, леност, инертност. Гуните са и психически състояния,   свързани с осъзнаване същността на нещата; с доброто и щастието (саттва), с възбуда­та, удоволствието и безпокойството (раджас), с инерцията, апатията, с това, което води към неве­жество (тамас) и съответствуващите резултати: задоволство, страдание, леност. Гуните фигурират още във ведийската литература, но в контекста на определени етико-религиозни предписания получават развитие в „Бхагавадгита” (XIV). Трите качества са в самодвижение, като по този начин представляват действията, които човек из­вършва, или, с други думи, тези действия не са функция на психофизическите елементи на човешкото тяло, а взаимодействия на трите качества на природната  субстанция. Абсолютизирайки  безличните качества на пракрити, философската система   санкхя (най-последователно разработила учението за гуните) анихилира индивида и личностното действие. „Бхагавадгита” обвързва гуните на пракрити с карма и оттам с човешката дейност.

Гуру
– „учител”, „баща”. Духовен наставник.

Дживатман — въплътеното, индивидуалната същност. Според „Тайтирияупанишад” от атмана се раждат петте елемента. От тях земята ражда храна, от храната се ражда аннамайякоша (тялото), което е външната обвивка на дживатмана. Физическата структура на човека е изпълнена с редица вътрешни структури: пранамайякоша (кош, пълен с прана—жизнени сокове) е изпълнена с маномайякоша (кош, пълен с манас—психически токове); виджнанамайякоша (кош, пълен с бодърствуващо съзнание) изпълва маномайяко­ша. Дживатманът се намира във виджнана­майякоша и цялото тяло е проникнато от него. Благодарение на активността на вигянамайя-коша дживатманът чувствува своята индивидуалност. Вътре във вигянамайякоша съществува пета структура — анандамайякоша (кош, пълен с ананда — щастие). Тя е непосредствената обвивка на дживатмана и е без усещане за индивидуалност. Така в структурата на човека-микрокосмос могат да се отделят пет слоя, от които всеки следващ изпълва предишния и е по-дълбок и по-фундаментален от него. Според „Катхаупанишад” местонахождението на  дживатмана е в хридая (сърцето). „Брихадараняка” обяснява дживатмана като произхождащ от параматман — безличния, безначален върховен принцип. Във ведийската литература  дживатманът се разглежда като феномен, свързващ крайното (човека) с безкрайното в неговите два аспекта – пунарджанам (прераждане) и мокша (освобождение). „Бхагавадгита”, като образец на късноведийската литература, подчертава втория аспект на тази връзка.

Гяна йога — „йога чрез знание”. Един от видовете йогийска практика (вж. йога). В „Бхагавад гита” терминът се заменя често със синонимите санкхя (размишляване, изследване), санняса (изоставяне, напускане, уединение, отшелничество). В практиката на гяна йога средство за концентрация е мисълта.
Като приема, че действията на сетивата, ума и тялото са нелични (не са плод на усилието на личността; а на самодвижението на гуните), гяна йога насочва вниманието си единствено към съзерцанието. Гянайогините не третират въпроса за карма йога; те унищожават у себе си чувството за лична действеност и го порицават като безпочвено самочувствие, като горделивост, породена от незнание.

Дхарма — в индуистката митология първоначално божествен мъдрец, а по-късно божество на справедливостта, персонифициращо понятието дхарма — тоест закона, моралния правопорядък, добродетелите.

Дхарма (философска категория) — закон, добродетел — в най-ранните ведийски сборници означава:
1) регулиращият принцип (подобно на карма) в недиференцируемия чрез обикновената човешка сетивност поток на битието (самсара);
2) диференцируемото проявление на този принцип в битието на индивида (оттук произлизат значения като закон, морал, дълг и др.).Делението на двете семантични нива е условно. Разбирането на дхарма предполага неделимост, едийство на двете значения. Като поддържащ хармонията закон на битието, дхармата обуславя целта на раждането, съществуването и смъртта на всеки индивид. При възникването на едно индивидуално творение всеобщият закон дхарма предвижда неговата свадхарма. Дхармата и свадхармата се отнасят както цялото към частното. Дхармата (от дхр — държа, поддържам, запазвам) и кармата (от кр — правя, върша, изпълнявам) са двата аспекта на движението (праврити), които определят основната характеристика на битието в самсара. Двата принципа си взаимодействуват и се разграничават като създаване на движение (карма) и поддържане на порядъка, на хармонията в него. (дхарма)
Законът дхарма е основният проблем в „Бхагавад гита”. Санскритският текст започва с думата дхарма, поставяйки я като ключова, и завършва с думите на Кришна, които определят целия текст като дхармичен, като предизвикан от дхарма, като съдържащ мисли за дхарма. Личната дхарма се нарича свадхарма (вж.).

Индра — коренът на думата вероятно означава сила, плодородие. Най-популярният митологичен персонаж във ведите.  В древноиндийската митология бог на гърма и мълниите. Върховното положение на   Индра е отразено в епитетите: цар на боговете, цар на цялата вселена, асурахан — убиец на асури (тъй като е победил мнозина от тях), добър, щедър, дарител, приятел, син на силата и още много други. Въплъщава преди всичко воинската функ­ция. Баща на Арджуна.

Индрия — сетиво. Включва петте сетива на действието (вж.), петте сетива на знанието (вж.), чиято дейност се синтезира от вътрешното сетиво ум (вж. манас). както и вътрешните сетива буддхи (вж.), ахамкара  (вж.) четана (вж.).

Ишвара — „господар”, „властелин”. В упанишадите — неперсонифициран принцип, макрокосмическият паралел на праджна. Във философията на ведантизма означава активното проявление на пасивния абсолют (брахман), космическото начало, източникът на всичко съществуващо. Ишвара е върховният бог (В. Л.). В индуистката митология се използува като едно от имената на Шива. В редица индуистки секти всички богове, в това число и върховната триада Брахма—Вишну—Шива, се разглеждат само като ипостаси на Ишвара. (Вж. уводните бележки към IV глава.)

Йога
— „средство”, „усилие”, „съсредоточаване”, „съединение” от „юдж” — „впрягам”, „привеждам в действие”, „управлявам”, „съсредоточавам”, „съединявам”. Един от най-древните феномени на индийската цивилизация, фиксиран още в културата на Хараппа и Мохенджо-Даро. Явлението има две страни: теоретична (даршана), включваща философията на всички класически индийски философски системи и школи, и практическа (садхана — букв. „средство”), чрез която се прилагат теоретичните постановки. Общото в многобройните форми на йогийската практика е стремежът към сливането на неперсоналната същност на индивида (атман) с тоталното, космическото начало (брахман, параматман); преминаването на индивидуалното „аз” от де­формациите в различното към хармонията в единното (самадхи). В писмените паметници на класическата индийска философия достиженията на йогийската практика имат различни обяснения, но във всички се изтъква, че крайната цел е хармоничната връзка между микрокосмоса (човека) и макрокосмоса. „Бхагавад гита” третира основните проблеми на садхана. Следователно поемата е практическо пособие по йога: въпросите на Арджуна засягат практикуването на бхакти йога, която — според контекста на произведението — следва да се разбира като обемаща в себе си другите две популярни йогийски практики — гяна йога и карма йога.

Йогамайя — силата параматман да твори световните форми, които са преходни и затова само относително реални. Те възникват при сливането на пуруша и авякта прикрити. (Вж. майя.) Йогин – (мн. ч. йогини) — индивидът, който практикува или се стреми към йога.

Кави — всезнаещ, мъдрец; по-късно означава и поет, автор на ведийски химни.

Кала — „време”. В древноиндийската митология божество, което  персонифицира  времето. Във  ведийската литература кала е по-скоро абстрактно понятие, понякога тъждествено на брахман, и включва в  себе си космогоничния принцип. В „Махабхарата” Кала се разглежда, от една страна, като самостоятелно божество, а от друга — като ипостас на Яма или Шива. Представата за Кала често се сближава и слива с представата за бога на смъртта Мрита, тъй като Мрита мотивира деянията си като изпълнение на волята на Кала. Обикновено Кала се описва като състоящ се от ден и нощ, от месеци и сезони, поглъщащ в безконечно редуване (въртенето на колелото на Кала), човешкото съществуване.

Кали — “черна”. В индуистката митология една от ипостасите на Дева или Дурга — жените на Шива, олицетворение на страшните, унищожителни аспекти на неговата божествена енергия (шакти).

Калпа — по индуистката митология изчисление на „деноно­щието” на Брахма — 24 000 „божествени” години, съответствуващи на 8 640 000 000 „човешки” (1000 години „човешки” живот е равен на един ден на боговете): Първата половина на калпа — 4 320 000 000 „човешки” години, разделени на 1000 махаюга (вж. юга) или манвантара (вж. Ма-ну), представлява един „ден” на Брахма. (Често само това се нарича калпа.) В края на тази поло­вина   настъпва   унищожението   на   материалния свят и на множеството на боговете, след което настъпва „нощта” на Брахма — втората полови­на на една калпа. Нейното завършване е послед­вано от нова калпа. Според тази митологична хронология Брахма живее 100 „собствени” години. Изтекат ли, настъпва великото унищожение: загива космосът и главните божества, хаосът тър­жествува. Но след още толкова години, колкото е траял един живот на Брахма, хаосът постепенно се урегулира, ражда се нов Брахма и започва нов цикъл на калпа. Смята се, че сегашният Брахма е на 51 години. В „Бхагавад гита” Кришна подчертава преходността дори на такива астрономически периоди.

Кама — желание, чувствено влечение, любов, похот. В древноиндийската митология — божество на любовта. Във ведийските текстове се определя като „самородил се”, излязъл от сърцето на брахман, ка­то син на Дхарма; образът му получава развитие в епическата литература — в някои митове играе роля на космогонична сила. Изобразяват го като юноша, възседнал папагал (или на колесница), държи лък от захарна тръстика, тетива от пчели и пет стрели от цветя, които съдържат любовна страст. В индуизма понятието кама означава чувствен, емоционален живот и влиза (наред с дхарма, артха – нормите за практическо поведение и мокша – избавлението от процеса на превъплъщение) в числото на основните правила за поведение, чието хармонично съчетаване се е смятало за едно от най-важните задължения за трите висши варни (вж. варна).

Капила (Муни) – мъдрец, отъждествявай с Вишну, традиционно считан за създател на философската система санкхя и за символ на космическото съзнание.

Карма – „деяние”, „постъпка”. В митологията и етикорелигиозните възгледи на индийците — съвкупността на всички добри и лоши дела, извършени от индивида през предшествуващите му съществува­ния и определящи неговата съдба през настоящето и следващото. Още в ранните упанишади са отразени схващанията, че „човекът става добър от добрите деяния и лош от лошите”; хората сами се обвързват с егоистични помисли и дела; тези, които действуват, без да мислят за резултатите (плодовете) на действието, и които се стремят към постигане на висшата реалност (атман), са в състояние да преодолеят кармичните окови и закона карма. Законът карма (подобно на дхарма) е принцип за регулиране потока на битието (самсара). Карма (от кр — правя, върша, изпълнявам) и дхарма (от дхр — държа, поддържам, запазвам) са двата аспекта на движението (праврити), които определят основната характеристика на самсара. Те си взаимодействуват и се разграничават като създаване на движение (карма) и поддържане на порядъка, на хармонията в потока на битието (дхарма). Законът карма регулира процеса на прераждането, като изхожда от съвкупността от извършените добри и лоши дела. Натрупаната карма би се обективизира като причина за всяко раждане, като при това се различават три вида карма: 1) кармичен заряд, който е достатъчен, за да породи даден човешки живот и да го движи от началото до края; 2) кармичен заряд, натрупан от предишни съществувания, но непроявен в дадения живот (т. нар. „резервна карма”); 3) допълнителна кармичност, която се натрупва от действията през дадения живот. Преражданията в кръговрата на самсара (вж.) са резултат от взаимодействието на редица принци­пи, но индивидуалната зависимост се свежда до зависимостта от индивидуалната дейност (карма), чийто резултат обаче не зависи от волята и желанията на индивида.

Карма йога — „йога чрез действие”. В „Бхагавадгита” често се заменя със синоними, чиито преки значения до­пълнително характеризират понятието. Например: саматвайога (йога чрез равновесие, без­пристрастие), буддхийога и буддхисамйога (йога чрез разума) или само йога (сливане), тадартха-карма (постигане на висшата цел – тат – чрез действие), мадартхакарма (действие, водещо към целта, към произтичащото от мен), маткарма (действие, произтичащо от мен) и др. Средство в практиката на кармайога е пълната концентрация върху действието. Именно чрез действието (прав­рити) кармайогинът постига недействието (ниврити) – покоя на вътрешната си същност, тъй като чрез действието той унищожава корените на движението – желанията и нежеланията, които се проявяват конкретно в действията като жела­ние/нежелание за определени действия и като желание/нежелание за определени резултати от да­дено действие.

Карна – („дългоух”, „с остър слух”) – роден от сливането между Кунти и бога на слънцето Сурия още преди брака й с Панду. Отгледан от колесничаря на Дхритаращра, когато възмъжава, постъпва на служба при Кауравите и става известен воин. Без да знае, че е брат на Пандавите, участвува във войната на страната на Кауравите и Арджуна го убива на Курукшетра.

Каста — вж. варна.

Каурави - потомци на Куру. Стоте сина на цар Дхритаращра и жена му Гандхари, братовчеди и противници на  Пандавите. Всички Каурави, начело с най-възрастния от тях – Дурьодхана, загиват в битката на Курукшетра. Кауравите се разглеждат ка­то въплъщение на демоните-асури.

Кашяпа — „костенурка”. Във ведийската и индуистка митология божествен мъдрец, комуто се приписва участие в сътворяването на света. Въплътил се в космическа костенурка. Праджапати, създал всичко живо, а „костенурката е самият Кашяпа”. В индуистката митология Кашяпа е един от седемте велики риши, син на Брахма или еманацията Маричи (духът на Брахма е Праджапати). За жени на Кашяпа се смятат десет от дъщерите на Дакши. От Дитя са синовете му Дайтя, от Дана — Данавите от Адити дванадесетте Адитя, осемте Васу, единадесетте Рудри и близнаците Ашвини. От останалите му жени са гандхарите, апсарите, нагите, ракшасите, животните и другите същества. Внукът на Кашяпа от сина му Вивасвата — Ману — станал прародител на хората. Тъй като е баща на боговете и асурите, на хората и демоните, змиите и птиците, Кашяпа символизира изначалното единство, предшествуващо дуализма на сътворяването. В редица текстове го идентифицират с Праджапати или Брахма.

Кешава — „излъчващ ярка светлина”. Епитет на Кришна.

Крипа — „състрадателен”, роден по фантастичен начин от съприкосновението между семето на отшелник и неговата стрела. Отгледан е от проявилия състрадание цар Шантану, откъдето произлиза и името му. Във войната участвува на страната на Каура­вите. След завършването й Дхритаращра отказва да го вземе със себе си в гората, а го оставя при Юдхищхира. Завършва живота си като горски отшелник.
Кришна - „черен”, „тъмен”, „тъмносин”. В индийската митология син на Васудева и Деваки, братовчед на Пандавите и Кауравите; аватара на Вишну. Образът на Кришна е многозначен. Очевидно в него се сливат различни митологични, а може би и исторически прототипи. Тъмносиният или тъмно-лилавият цвят на тялото му се сравнява с цвета на дъждовните облаци, носещи освобождение от смъртоносната жега. По природа Кришна е пре­ди всичко защитник, избавител. Но за индийците в думата „кришна” (черен), се съдържа и нещо недобро, зловещо. Това е името (във ведите и традициите от по-късно време) на различни демони-асури. В индуистката митология недобрите качества на Кришна се обясняват с непостижимостта на божествената му природа, на неговата неподвластност на човешките норми и като прави­ло са изместени на втори план или са преосмислени. С този аспект на неговия образ са свързани епитетите джанардана (ужасяващ), кешишшудана или мадхусудана (демоноубиец) и др. В „Махабхарата” Кришна действува главно като воин и политик, като съюзник на Пандавите; той е мъдър и мъжествен, но понякога вероломен с врага.
В „Бхагава дгита” е колесничар и гуру (духовен наставник) на Арджуна. Преди битката на Курукшетра се явява като висше божество, за да изложи една философско-религиозна доктрина, и в текста е означен с епитета шри бхагаван — върховносияйният. Кришна не участвува директно в сражението, а чрез своята творческа сила (шакти) напътствува Арджуна в борбата между силите (армиите) на доброто и злото.
Кришна се почита от хората като съвършен човек, като свръхчовек или като човек-бог. Този аспект е отразен и в наричането му с епитети като кешава (сияйни), мадхава (меденосладък). Него­вите земни функции се смятат за божествени, надвишават човешките възможности и етичност; наричан е и с епитетите хришикеша (господар на сетивното познание), ачюта (неизменен, недокосваем от преходното) и ананта (безкраен); унищожава злото в света, като поддържа истината и  Доброто чрез своята йогамайя. Постига го чрез учителския си сан: джагатгуру (учител на света), и садгуру (учител, въвеждащ в истината), говинда – (господар на кравите, пастир, пазител на кравите). Всички тези епитети отразяват неговите способности. Кришна е аватар на Вишну.

Курукшетра — „полето на Куру”. Равнина между градовете Амбала и Делхи, на левия бряг на река Сарасвати източен Пенджаб. В индийската митологична традиция се почита като свещено. Споменава се, че на Територията на Курукшетра боговете принасят жертви. „Махабхарата” го нарича „небеса на земята”, където един път в месеца боговете и  светите риши начело с Брахма идват, за да потвърдят, че след смъртта си обитателите на Курукшшетра няма да попаднат в „жилището на Яма”, направо на небето. Според преданията в про­дължение на осемнадесет дни на Курукшетра се е водила Великата битка между Пандавите и Кауравите — потомци на Бхарата (Махабхарата), по чието име е назован и епосът „Махабхарата”. Предполага се, че на това място в древността се е състояла битка с голямо значение и в последствие се е превърнала в ядро на националния епос. Но при позоваванията на него в „Бхагавадгита” символично-митологичното доминира над собствено историческото.

Кшатрия (мн.ч. кшатрии) — варната на военните, управниците, хората на властта. В системата на варновата социална йерархия са втори по значение. Кшатриите постигат святост чрез дела, чрез карма йога. За тях са характерни качествата раджас и саттва.
Кшетра (поле) — термин в индийската философия и ключова дума в „Бхагавад гита”. Тълкуването на понятие­то следва да се извлече от контекста на цялото произведение (по-специално гл. XIII).

Лунната династия — в индуистката митология един от двата главни рода на легендарни герои от епоса и пурапите. За прародител се смята богът на луната Сома. Негов потомък е Кришна, от тази династия са Пандавите и Кауравите. Специалистите предполагат, че изброените имена от тази династия в пурапите, макар и не в строга последователност, включват не само митологични, но и исторически личности.

Майя — във ведийската митология означава способността за превъплъщения, свойствена на божествените пер­сонажи; илюзия, измама. Отнесена към боговете, означава положителна магическа сила, промяна на вида, чудодейна метаморфоза; божествен занаят. В „Бхагавад гита” майя се употребява като термин в значение на йогамайя. Изразява потенциал­ната сила на параматман, която се реализира чрез трите гуни в илюзорността на света. Тъй като йогамайя е космическа сила, човекът, когото е сътворила, не може да се освободи от нея без усилие.

Макара – в индийската традиция името на фантастично морско животно; понякога се възприема, че е от класа хибридни чудовища с преобладаващи черти на водните същества. Често го представят като животно с огромни размери, близко по вид на крокодил, акула, делфин; с глава на крокодил, слон с вдигнат нагоре хобот, риба или водно чудовище с отворена паст; с тяло на влечуго или на люспеста риба, с опашка във вид на рибен плавник, с две или четири лапи. В „Бхагавад гита” това е яздитното животно на Варуна. Означава също и буквата „м” в „ом” (макара).

Манас
-  орган на възприятията, мисълта и емоциите; ум; едно от вътрешните сетива. Възприема външните импулси, изработва мислите, желанията, нежеланията, плановете; негови са въображението и паметта; създава отношението на индивида към се­тивните предмети (затова някои, влагайки по-тесен смисъл, го превеждат „сърце”). В йогийската практика установяването и контро­лирането на манас се поставя като първостепенна задача. Условният характер на външната акцеп-торна дейност определя и дейността на ума като променлива, условна. Обективният регулатор на неговата дейност е движението на трите гуни — движението в рамките на противоположните усещания, конкретизирано от закона (карма). Субек­тивно дейността на ума придобива характер на хаотично движение, тъй като не се контролира от субекта — манас има функцията да създава желания-нежелания, но няма функцията да ги контро­лира. Такъв контрол осъществява „по-висшето” вътрешно сетиво — разумът (буддхи) или инте­лектът, висшият ум. Освен като детерминатор разумът (буддхи) е по-висш от ума (манас) и с функцията си да осъществява фина връзка с атмана. В обширната коментаторска литература се е оформило становището, че умът е „животното” у човека, тъй като дейността му е условно-рефлекторна, неконтролируема от субекта, но движеща цялостното му битие по силата на динамиката на трите гуни и кармата. Поради непрекъснатата възбудимост от контакта на външните сетива с околната действителност умът е постоянно в активна дейност, което води до пасивност на разума. В този план последователите на йога си пос­тавят за задача привеждането на ума в покой с цел активизиране на дейността на разума — „пътя” към атмана, и именно заради тази цел изпол­зуват редица методи, наричани традиционно садхана (средство). Различните видове садхана предполагат различни външни средства за постигане на вътрешен покой.

Мантра — звук, съчетание от звуци, дума, съчетание от думи или изречение, чието повтаряне цели да въведе йогин в определено трансцендентно ниво на личното битие. Мантрите са относително достъпни като текст — това са  ведийските  химни  маха-мантра, махавакя („велики мантри”); в упапишидите  — бхаджан и киртан (култово песнопеене).

Ману — човек (от корена ман — „мисля”). В индийската ми тология — първопредтечата, прародителят на хората. Във ведийската традиция е син на Вивасват (соларно божество) и брат на Яма. При това Ману се разглежда като първия човек, живял на земята, и цар на хората, а Яма — като първия човек, които е умрял и е   цар на умрелите предци.Пураните и епосът изброяват 14 Ману: седем минали и седем бъдещи. През всеки световен период — манвантар (период на Ману), който обх­ваща 71 махаюга или 306 720 000 човешки години (вж. юга), човечеството води началото си от съответния Ману. За пръв от четиринадесетте Ману се смята Ману Сваямбхува — син на Сваямбху, тоест „самосъществуващият” Брахма и неговата жена Шатарупа (има и други версии на легендата). Ману Сваямбхува царствувал в епохата критаюга, сътворил седем Праджапати или велики риши. Нему се приписва създаването на авторитетния кодекс от закони на индуизма „Манувад-хармашастри” („Законите на Ману”). Особено известен е седмият Ману Вайвасвата — син на Вивасват и Сараня в нейния божествен облик, прародителят на живеещите днес хора. С Вайвасвата е свързана древноиндийската легенда за потопа.

Мангаширша — „начало на пътя”, глава на зодиака. Названието на месеца, който обхваща периода от средата на ноември до средата на декември; в древността с него започвала календарната година.

Марути — във ведите — божества на вятъра и бурите; божества-демони, родени от Дити; често съставляват свитата на Индра.

Матся — древна държава. Според някои източници се намира на територията на днешния град Джайпур.

Махатма — „велик атман”, „велика душа”. Високо звание, с което се удостояват мъдреците от различен ранг — както извършилите усилия за самореализация, така и постигналите йога.

Меру — в древноиндийската митология огромна златна планина, център на земята и вселената. Около Меру се въртят слънцето, луната, планетите и звездите, на нея живеят висшите богове (Брахма, Вишну, Шива, Индра и др.), гандхарвите, ришиите и други митични персонажи.  (Срв.  гръцкия Олимп.) Първоначално Ганга течала от небесата към Меру, а оттам — към земята. Според индуистките представи Меру се намира някъде на Север, отвъд Хималаите. В йогизма символизира стълба на психическата енергия в тялото, с който са свързани трите основни потока.

Мокша — освобождение, избавяне от процеса на преражданията.

Наги — в индуистката митология полубожествени същества със змиевидни туловища и с една или няколко човешки глави. Наги са деца на Кашяпа и една от жените му — Кадра — и постоянно враждуват с птиците и техния цар Гаруда — син на Кашяпа и другата му жена — Вината. Наги принадлежат на подземния свят (патала). Смятат ги за мъдреци и магьосници, способни да съживяват мъртъвците и да променят външния си вид. Наги често живеят сред хората и приели човешки облик, се славят с красота; женят се за смъртни царе и герои:  една Наги е била снаха на Дрона, друга — жена на Арджуна. В митовете се споменава за много царици наги, най-известна от които е хилядоглавата змия Шеша, поддържаща Земята.

Нара — име на божествен мъдрец (риши), който винаги е двойка с друг риши. Нара е пазител на специалния  съд, напълнен от боговете с амрита. В „Махабхарата”  и  в  по-късните  геологически  коментари. Кришна се идентифицира с Нараяна, а Арджуна — с Нара.

Нарада — в древноиндийската митология полубожествен мъдрец, комуто се приписват някои от химните на „Ригведа”. Обикновено го причисля ват към седемте риши. Изпълнява посредническа роля между боговете и хората. В някои легенди е глава на гандхарвите и се смята за изобретател на първия струнен инструмент — вина.

Нараяна — в древноиндийската митология е висше божество. Изследователите предполагат, че Нараяна не е арийско божество, а по-късно включен в индуистката митология. В „Шатапатхабрахмана” е обя­вен за световен дух, идентичен на пуруша. В епоса се отъждествява с Вишну. Разпространено е раз­бирането за Нараяна като едно от имената на     Вишну. В „Законите на Ману” (вж. Ману) името му се  свързва с Брахман.

Нейшкарма — спиране на кармичното действие; състояние на покой на целия кармичен комплекс, който движи преражданията  на  индивида;освобождение  от кармичния закон.

Нирвана — окончателно освобождение от цикъла на прераждане, което се постига чрез „Угасяване” на всички   желания на индивидуалното съществуване; при  индуизма тази кулминация е пълно отдаване на брахмана, а при будизма  — състояние на свобода, покой и единство с абсолюта, за което няма адекватно описание чрез думи.

Ом — символ на философските построения в езотеричното учение на упанишадите. Според него дълбинният субект, вътрешно присъщ на всеки човек (атман), е тъждествен на върховната реалност (брахман) и се осмисля като съзнание. Символиката на трите звука “аум”, чието произнасяне дава съчетанието ом, представлява четиристепенна схема на съзнанието, структурирано паралелно като микро- и макрокосмос. Според „Мандукяупанишад” и нейните коментари трите звука на сричката ом се съотнасят по следния начин със системата на микро- и макро­космоса: „А” в микроструктурата е бодърствуването на съзнанието, при което атманът е в състояние на вайшванара (телесно усещане за „аз”); макрокосмичният паралел на вайшванара е вирата (тоталността на силопроявленията). „У” в микроструктурата е сънното състояние на съзнанието със съновиденията, при което атманът е на ниво теджаса (жизненото „аз”, което не е грубо телесно, но е все пак още обусловено от сетивата, от тяхната фина дейност); макрокосмичният паралел на теджас е хиранягарбха („неосезаемият зародиш” на света). „М” в микроструктурата е състоянието на дълбок сън без съновидения, при което атманът е в състояние на праджна (свръхсъзнание, отвъдна мъдрост); макрокосмическият паралел на праджна е Ишвара (космическото начало, източникът на всичко съществуващо). Вишата степен на съзнанието е наречена условно ту-рия (четвърта) и за да се запази принципът на неописуемост на „върховна реалност”, не се съотнася с нищо определено. В йогийската практика ом е едно от средствата за звуково-мисловна концентрация. Асоциира се и с жизнедиханието (прана).

Пандави — главните герои на „Махабхарата”, петте братя: Юдхищхира, Бхима, Арджуна, Накула и Сахадева, отгледани от цар Панду, който само номинал­но бил техен баща. Пандавите отраснали заедно със своите братовчеди Кауравите в двора на цар Дхритаращра. Още от детски години Кауравите и особено първородният от тях Дурьодхана — за­виждали на Пандавите и ги преследвали. Дурьодхана им устроил клопка и се опитал да ги изгори, но те били предупредени от чичо си Видура. След като първородният — Юдхищхира — спечелил на царско състезание Драупади за съпруга, Дхритаращра им дал западната половина от царство­то си и те си построили столица — град Индрапрастха. След няколко години Дурьодхана предложил на Юдхищхира да играят на зарове и последният проиграл царството, братята си, самия себе си и Драупади. Тя успяла да освободи и себе си, и братята благодарение застъпничеството на Дхритаращра, но при повторната игра на зарове Юдхищхира отново проиграл всичко и бил принуден да се оттегли с братята си в тринадесет-годишно изгнание, в което били последвани от Драупади. След изтичане срокът на изгнанието Пандавите поискали от Кауравите да им върнат царството, ала Дурьодхана отказал. Спорът мо­жел да се реши само чрез братоубийствена война, в която взели участие почти всички царе на Индия. Сражението, в което Кришна помагал със своите съвети на Пандавите и което се състояло на Курукшетра, представлява фабулата на „Бхагавадгита”. Различните изследователи го интерпретират по различен начин.

Параматман — върховният, висшият атман; безличният, безначален върховен принцип, висшата, абсолютната реалност. Съчетанието атман — брахман е синонимично на атман — параматман.

Праджапати — „господар на потомството” (на творението). В древноиндийската митология божество-творец на всичко съществуващо. Функцията му на висш бог и господар на сътворяването е особено силно застъпена във ведите и брахманите, където Праджапати е главен бог и баща на боговете, единственият, съществувал в началото, творец на асурите, този, който е въвел жертвоприношението. Упанишадите запазват този образ, но му придават и черти на универсален, безличен принцип, на абсолют; в сутрите го отъждествяват с Брахма, а в епоса става епитет на Брахма или дори негов особен ипостас. По-късно в „Махабхарата” (книга Х) Праджапати наричат мъдреците-прародители на човешкия род, а в книга XIII се разказва, че за да улесни сътворяването на света, Брахма създал двадесет и един Праджапати — създатели на света, а именно: Брахма, Рудра, Ману, Дакша, Бхригу, Дхарма, Тапа, Яма, Мариги, Ангирас, Атри, Пуластя, Пулаха, Крату, Васиштха, Парамештхи, Суря, Чандра, Кардама, Кродха и Викрита.

Праджапати кашяпа — бог-творец. За негово земно въплъщение се смята Васудева.

Прикрити —   в древноиндийската митология и умозрение е първоначалната субстанция, природните условия на всяко нещо, материалната причина, първопричината за обективния свят. В митологията пракрити въплъщава висшата воля на твореца; идентифицира се с майя (илюзията) и шакти (божествената женска енергия); дели се на вякта и авякта (вж.), състои се от три субстанции (гуни), които се изменят постоянно, пораждайки страдание,  радост, безразличие. Характеризира се с необусловеност, вечност, вездесъщност. Според редица философски школи противостои на пуруша (вж.). Според санкхя всичко съществуващо произлиза  от сливането на прикрити и пуруша — два космически принципа, които са неродени, неизменни и  безкрайни. Пракрити няма съзнание; каквото и да  породи, то би било мъртво, ако пуруша не е в  него: съединяването на пуруша и прикрити нарушава равновесието и предизвиква еволюцията на  света. В санкхя пракрити и пуруша са философски категории, които образуват диалектическо единство на противоположностите (пракрити — о ж. р., „природа”, „материя”); (пуруша — м. р., „дух”, „съзнание”).
Прана — жизнен поток, дъх (вж. прани); по-специално — един от петте вида прана — възходящият жизнен поток, завършващ в издишването. (Вж. и апана.)

Пранаяма — контролиране на прана.

Прани — жизнени токове, потоци, схващани като енергии, чрез които се осъществява животът на тялото. Посочват се пет основни прани (прана, апана, вя на, удана, самана), които контролират вътрешните сетива (ума, разума,  деформираното  „аз”). Праните имат космически еквиваленти: прана е слънцето, апана — земята.

Пурана — букв. „старина”. Един от термините, който означава жанр в староиндийската епическа и повествователна литература. Включва разкази за произхода на разни неща и обичаи, разпространени във фолклора на редица народи. Отразяват много стар стадий  на  мировъзрението. В индийската традиция към пураните се отнасят и космогоническите легенди.

Пуруша — букв. „човек”. В древноиндийската митология — първочовекът, от който са възникнали елементите на космоса. Според сачкхя всичко съществуващо произлиза от сливането на пуруша и пракрити (вж.). Пуруша е мъжкото начало, а Пракрити — женското.  Във ведите за пуруша е характерна многочисленост  и  множественост  на  органите (хилядоок, хилядокрак, хилядоглав и т. н.). Той се принася в жертва на божествата по пътя на разчленяване на съставните си части, от които възникват основните елементи на социалната и космическа организация.  Същият този пуруша, който е образът на прехода от единната цялост   към множествената разчлененост, е и този, който неутрализира противопоставянето на „да бъдеш един” - „да, бъдеш   много”.  „Бхагавадгита” структурира космоса с помощта на трима пуруши: унищожим (разрушим), неунищожим (неразрушим) и един над тях. Първият е „личната душа” на всяко същество, вторият е единната световна жизнена енергия или силата на майяшакти, чрез която абсолютът придобива осезаема фор­ма. Илюзията на майяшакти се смята за унищожима единствено чрез познаването на атман, Пурушоттама – „върховен пуруша”, космически принцип, който стои над разрушимото (кшара) и неразрушимото (акшара), над пуруша и пракрити, обединява ги и управлява света, като го прониква на­всякъде. В „Бхагавадгита” пурушоттама има смисъл на неперсонифицираното духовно начало.

Раджа — цар.

Раджариши — царе-мъдреци; „зрящи” мъдреци, които не само владеят, но и могат да предават знанието от ведийските химни. Те са един от седемте разреда риши: не напускат бойното поле, тоест спадат към варната на кшатриите, а не на жреците-брамини. Като царе-кшатрии (воини) защитават интересите на целия народ и го управляват. Техният образ представя в митологичен план образа на кармайогините за разлика от джнанайогините, които са се отдали изцяло на мъдростта и са се оттеглили от светския живот. Известен раджа-риши е цар Джанака.

Раджас — една от трите гупи. Изразява движение, дейност, страст, встрастеност, пристрастие.

Ракшас — „този, който пази” или „този, от когото се пазят”. В древноиндийската митология — една от основните групи демони. За разлика от асурите, които са съперници на боговете, ракшасите са врагове на хората. Във ведийската литература са описани като нощни чудовища, които преследват хората и пречат на жертвоприношението. Те са силни и властни демонични същества, чудовища, гиганти. Според един от митовете в „Махабхарата” са съз­дадени от Брахма, за да „пазят” (оттук и името им) първосъздадените води.

Рама — „тъмен” или „прекрасен” (като месечина — Рамачандра). В индуистката митология седмият аватара на Вишну, чиято мисия е да избави боговете и хората от тиранията на царя на ракшасите и да възстанови дхармата включително като обществен порядък. Легендарен герой в епоса „Рамаяна”, който се с формирал окончателно в устната традиция около III в. от н. е.

Ригведа — веда на химните. Основният от четирите сборника на ведите. Смята се за най-древния литературен паметник на територията на Индия — около XI в. пр. н. е.

Рудра — в древноиндийската митология божество, персонифициращо страховитост, ярост, гняв; ведийският предшественик на Шива. Смята се за баща на марутите (рудрите).

Самаведа — „веда на напевите”. Един от четирите сборника на ведите. В известна степен е ориентиран към „Ригведа”.

Самадхи — „самообладание”, състояние на абсолютен вътрешен покой и самоконтрол, единство с брахман; не се постига нито чрез пасивност в действията, нито чрез пълно (вж. II, 44, 53—58) изключване на дейността и отдаване на аскетична усамотеност, а чрез вглъбеност в същността на нещата.

Самсара — „блуждаене”. „преход през различни състояния”, „кръговрат”, видимото, преходното, относителното битие, чийто поток се регулира от принципите на дхарма и карма. Самсара е верига от прераждания (в света на божествата, сред асурите, в света на хората, сред животните или сред обитателите на подземния свят), обусловена от закона на карма. Няма начало, но може да има край в нирвана — състояние извън световете на самсара.

Санджая — съветник на слепия цар Дхритаращра. Благодарение на Вяса получава като дар „божествено вътрешно око”, с което вижда и през деня, и през нощта, и на открито, и на закрито; никакво оръжие не може да го нарани и не изпитва никаква умора. Надарен със свръхестествено „вътрешно” зрение, той наблюдава битката и я разказва на Дхритаращра, но наред с това вижда и цялата мъдрост на „Бхагавадгита” (XVIII, 75). Със смъртта на Дурьодхана силата на този дар секва.

Санкхя — една от шестте класически системи на индийската философия. „Бхагавадгита” е обобщила в себе си основните идеи на късната санкхя, чиято диалектика се гради на концепцията за трите гуни. Приведени в действие от качествата на саттва, раджас и тамас, в съответствие с тях човешките усещания се делят на положителни (усещане за радост, щастие, любов, добро и пр.), отрицателни (усещане за печал, нещастие, зло, омраза) и движението между тях (преминаването на радостта в печал, на щастието в нещастие, на любовта в омраза и т. н. или обратно.
Съгласно санкхя пракрити и пуруша са двата противоположни принципа на самсара. В „Бхагавадгита” санкхя има и терминологична употреба: един от двата основни пътя за практикуване на йога — гянайога; понякога е синоним на размисъл, мъдрост.

Санняса — същността на усамотението, отреченост, отшелничество; състояние, което не е съпроводено с истинско знание (преводът във всички случаи е условен). Четвъртият от четирите ашрама. През този етап човек максимално изоставя външния свят и се самовглъбява. В поведението му има характерни външни изяви: приема обет на мълчанието, не се застоява на едно място повече от три дни, престава да извършва ритуални действия: сега тялото му е равнозначно на жертвен огън и именно то поглъща жертвата. Затова санясин не извършва ритуала на жертвоприношението. Може да се практикува като пореден етап, но може да бъде и начин на живот. Другото понятие за това състояние е паривраджа — скитничество, аскетизъм.

Саннясин — мъдрец; човек в размисъл, разсъждаващ, самовглъбен човек; аскет, отшелник.

Саттва — една от трите гупи. Изразява светлина, сияние, ритъм, хармония. Бива „чиста саттва”, когато има пълнота на качествата, и „нечиста саттва”, когато няма пълнота на качествата и те са примесени с други гуни.

Свадхарма — „своя дхарма”. Понятието съдържа идеята, че човек сам твори съдбата си и сам понася резултатите от действията си. Преминало веднъж в праврити (движение), индивидуалното развитие не може да бъде спряно. То продължава своя естествен ход независимо от волята на индивида, подчинено единствено на съотношението на всео­бщите закони дхармакарма. Свадхарма и карма се съотнасят както частта към общото. Законът свадхарма е индивидуално-конкретизираното проявление на всеобщия закон дхарма.

Сварга — „небе” (преводът чрез „рай” е условен). Според митологичните построения това е светът, където попада човек, ако е бил добродетелен през земния си живот, и остава там, докато се изчерпи зарядът от добрите му дела. Тогава настъпва новото прераждане, тоест преминава в кръговрата на самсара. Според „Бхагавадгита” сварга не е идеал, защото е нещо непостоянно, а блаженството там не е истинско.

Сиддхи — „съвършени”. В индуиската митология полубожества, които обитават въздушното пространство и се отличават с чистота и святост.

Сканда — „излят”, „разкрит”. В индуистката митология — предводител на войската на боговете, понякога се осмисля и като бог на войната.

Слънчевата династия — в индуистката митология един от двата главни рода на царе и герои. За прародител се смята Икшваку. От потомците му особено прославен е Рама — шестдесет и първият му приемник, който е аватара на Вишну. Списъкът на царете от Слънчевата династия е включен в различни варианти в много пурани, понякога съ­държа и имена на исторически личности.

Сома — в древноиндийската митология божествена напитка и божеството на тази напитка (по-късно и на лу­ната) — Сома Павамана (пречистващ се). В древноиндийската религиозна практика приготвянето на сома представлява специален ритуал. Сома, за разлика от сура, предизвиква екстатично състоя­ние.

Сура — напитката на безсмъртието (синоними: сома, амрита). Според индийската митология е получена от океана, разбит като мляко с планината Мандара, повдигната от змията Шеша, крепител на Земята. Тъй като боговете пили от нея, били наречени сури за разлика от демоните, злите сили, които не пили и били наречени асури.

Сутра — „нишка”. Като термин означава „ръководство”. Сутрите са кратки правила и положения, формулирани пределно сбито, понякога дори за сметка на яснотата и понятността на изложеното. Литературата на сутрите следва цикъла на упанишадите (с които завършва ведийският период).

Тамас — една от трите гуни. Изразява тъмнина, инерция, тъпота.

Тат — букв. „това”. Като философски термин се среща още в „Ригведа”, а в упанишадите се отъждествява с висшия брахман. Трите свята — тристепенното деление на света: земя, небе и въздушно пространство (зоната между земята и небето). Тяга — в смисъл на същността на отказ, отричане /преводът във всички случаи е условен/.

Упанишад — жанр на ведийската литература, характерен за нейния краен религиозно-философски и литерату­рен етап. Упанишадите възникват като комента-торски произведения към ведийските сам.хити („Ригведа”, „Яджурведа”, „Самаведа”, „Атхар-ваведа”), но се обособяват като самостоятелни, оригинални литературни паметници. По форма представляват беседа между учител и ученик, чрез която учителят въвежда ученика в езотеричното знание за битието. Известни са над 200 упанишади, от които тринадесет се считат за основни. Най-ранните датират от VIII — VII век пр. н. е. Упанишадите, заедно с „Бхагавадгита” и „Брахмасутра”, образуват така наречената прастхана трая — „тройна основа”.

Хануман — в индуистката митология божествена маймуна, син на бога Ваю, маймуната на Арджуна. В „Махабхарата” Хануман среща Пандавите в гората по време на тяхното изгнаничество. Бхима дори не може да отмести опашката му, за да продъл­жат. Но след като се разбира, че са братя (Бхима също е син на Ваю), Хануман го посвещава в учението за четирите юги и за задълженията на четирите варни.

Четана — съзнание. Иманентната същност на буддхи, която се проявява в тялото, представляващо съвкупност от причини и следствия, и в сетивата. Читрарадха — „имащ лъчиста колесница (слънцето)”. Син на Кашяпа и Муни. Предводител на грандхарвите, които са небесните музиканти.

Шакти — сила. В индуистката митология това е творческата шимото (акшара), над пуруша и прикрити, обединява ги и управлява света, като го прониква на­всякъде. В „Бхагавад гита” пурушоттама има смисъл на неперсонифицираното духовно начало.

Шастри — произведения на риши (мунириши), традиционен жанр. Включва „високото” знание и наставленията, които помагат на човек да се ориентира в не­го. Изброяват се осемнадесет вида шастри: ведите, трудове по държавно устройство, военно дело, медицина, музика, образование, граматика, астрономия, поезия, логика, психология, трактатите върху даровете и жертвоприношенията. Шастрите предписват почитание към предците. С „шастра” може да се назовава всеки научен труд, но в „Бхагавадгита” се разбира писание, синтезирало науката, философията и религията.

Шеша — в индуистката митология хилядоглава змия. Цар на змиите, който поддържа земята и служи за посте­ля на Вишну, докато той спи в океана по време на интервалите между две сътворявания на света. В края на всяка калпа Шеша бълва отровен огън, който унищожава вселената.

Шива —„благ”, „носещ щастие”. В индуистката митология един от върховните богове. Заедно с Брахма и Вишну образува божествена триада. В качеството си на самостоятелно божество влиза късно в пантеона, но източниците на неговия култ датират от дълбока древност и имат доарийски, аборигенен характер. Много атрибути на Шива са били при­същи на ведийския Рудра. В процеса на дългата асимилация в Шива са синтезирани черти както на арийски, така и на неарийски богове с техните култове и функции. Понякога тези черти се преплитат, включвайки противоречиви качества, отразени в епитетите: яростен, милостив, въплъщение на времето и водната стихия, изтребител на демони и т. н. (в пураните се споменават над хи­ляда имена на Шива). В „Махабхарата” се говори за неговата съзидателна енергия.

Шлока — двустишие, което се дели на четири полустишия, тоест всеки стих има цезура по средата.

Шри — върховен, свят, почтен”.

Шри Бхагаван — „върховносияен”

Шудри — варната на слугите, най-нисшата от основните касти. За шудрите са характерни качествата тамас и раджас. По законите на Ману (вж.) са били приравнени към животните.

Юга — „впряг”, „чифт”, „поколение”. В индуистката митология означава период на света. Древната космографична традиция наброява четири юги, които са описани в епоса: 1 – критаюга или сатяюга („добър, хубав век”). Хората са били надарени с всевъзможни достойнства, не познавали скръбта и болестите, царяло всеобщо равенство, всички се кланяли на едно божество, имало е само една веда. 2 – третаюга. Справедливостта постепенно намалявала, появили се пороците, но всички съблюдавали строго религиозните задължения, появили се всевъзможни жертвоприношения. З – двапараюга. В света започвали да преобладават злото и пороците, единната веда се разделила на четири части и вече не всички били способни да я разбират и изпълняват, хората били поразени от недъзи. 4 – калиюга. Добродетелите са в пълен упадък, човешкият живот става кратък, изпълнен със злини и грехове, хората се изтребват един друг чрез войни, царете ограбват поданици­те си, праведниците бедствуват, а престъпниците тържествуват, жените са разпътни, а в човешките взаимоотношения царят лъжата, злобата, алчността; ведите са пренебрегнати напълно. Названието юга е заимствувано от играта на зарове – така са се наричали страните, съответно с 4, 3, 2, 1 знака, при което колкото по-малък е броят, толкова по-малко благоприятен е. Учението за юга развива тази символика в по-нататъшни аналогии: при смяната на юга законът (дхарма) постепенно губи опора — в началото се държи на 4 „стълба”, после на 3, 2 и накрая на 1. Продължителността на четирите юга е също в съотношение 4:3:2:1. Те съставляват 1 махаюга (голяма юга), а 1000 махаюги са 1 калпа (вж.). Съгласно традициите ние живеем в шестото хилядолетие на калиюга (наброява 432 000 години), която е започнала през 3102 г. пр. н. е.

Яджурведа — веда на жертвените формули, един от четирите сборника със „свещено знание”. В известна степен е ориентирана към „Ригведа”.
Якши — сред небесните жители влизат в категорията на полу-богове; духове, които пазят богатството. Съставляват свитата на бог Кубера (Господарят на изобилието, тоест на богатствата и плодородието).

Яма — бог на смъртта, пазител на закона дхарма, син на Вивасва, един от питриганите (вж.Х, 29). Взема душите на умрелите в Ямапури (града на Яма) — праведните изпраща във Вайкунтха (света на Вишну, тоест рая), а грешните — в ада. Почита се и като първия смъртен, който е показал на хората пътя към смъртта.

Споделете статията ако ви е харесала :)

Нагоре

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

captcha

Please enter the CAPTCHA text

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>