Yoga-Studio-108
Актуален за 26.06
4 Посетители Онлайн
  • Йога студио 108 във Facebook
  • Йога студио 108 g+
  • Канал в You Tube на Йога студио 108
  • Йога студио 108 във LinkedIn

Пътепис САЩ

17 февруари 2014
1 560

Moeто 1-во пътуване в USA – ден 1,
Дългият Джулай дъ фърст

Автор Светлана Благоева

1 юли 2010 г.

July morning, 2010…. изживях го два пъти, първия на път за летището, втория в Щатите, пристигайки на летището отново на Джулай морнинг :) Посрещнахме го с Веси на Цариградско шосе, шофирайки към летище София. Изгревът бе красив, разбира се. На летището ме чекира моя ученичка :) където и да отида – все срещам възпитаници на Йога студио 108 ;) България еър…. за съжаление не умеем да създадем уют и да бъдем естествени и непринудени. Но имаше и позитивни страни в полета– стюардесите бяха тихи и не ни занимаваха. Полетът мина добре, тръгнахме навреме, стигнахме навреме. Не ползвайте кърпичките за освежаване в самолета – кожата на ръцете ми стана суха… въздухът бе ароматизиран много силно и очите ми лютяха… едва ли беше истинска роза ;)

Амстердам … подредено – ферма, къща…. симетрично. Жалко че не можах да снимам тъмния и плътен смог – страната на колелетата!!! – София има много да се потруди, за да стигне този смог, наистина бе изненадващо… Може би защото е равно и няма какво да го издуха…

На летището … Нета – 30 мин. 6 евро… те просто се излагат. На летището на Дубай освен безплатна и вкусна храна има навсякъде лаундж места където да се излегнеш, контакти за зареждане на техника и БЕЗПЛАТЕН нет….Е, източната душа е къде къде по-щедра и богата от западната…

Но тук се чувствам като сред свой хора – жените руси и синеоки… ако не говоря мога да мина за холандка ;) Разбира се индийци и други емигранти предимно работят по кафенетата…..  След малко се чекирам за Детройт… Родния град на Мадона е моето първо влизане в Щатите…  следва продължение

Пътувам над океана. Жалко че не се сетих по-рано и да си пиша пътеписи и до Индия.
И така, пътувам. Самолетът е пълен, забелязах че американците са много бели, с лунички и доста светли – руси, синеоки и имат хубави зъби. Истински, хубави, подредени бели зъби. Стюардите в самолета са приятни, на средна възраст, непринудени и съвсем естествени. Далеч от българската дистанцираност. Нашият капитан беше Бояджиев – звучи твърде официално, а капитанът на Делта Еър – Брайън.
На летището се заговорих с една американка, около 30-те , учителка по латински, който те изучават в гимназията –„ТЪПИТЕ” – казвам го иронично, американци учат латински в средното училище… говорихме си с нея.. тя сподели че не е забелязала нито негрите да се държат нагло, нито че са глупава нация. Разбира се каза че има места, където хората са по-ограничени, но мислите ли че в България всички пращят от интелект? Американците на първи контакт ми се виждат усмихнати, лъчезарни и достатъчно умни. Е, пият кола, ядат бяла захар, ама това е политика. От целия самолет имаше само 2 веге мийл. Жалко, когато съм на дестинация Индия – 70% от самолета са на веге.

Първи впечатления… на летището на Детройт съм, слънцето свети странно… за момента от летището не мога да преценя, огромно, неуютно летище, с малко хора. Американците имат една закръглена физиономия, напомнят българите, само че са светли и по-усмихнати и по-хубави. За сега не са много дебели, но предполагам че дебелите американци не пътуват много И тук нета е платен… хайде де?

Всички самолети излетяха като по часовник, хващах си връзките, няма голям контрол на багажа, всичко е както е и по другите държави, не повече. Последния полет беше най-тежък. Вече бе време за спане според българското време. И в двата американски полета ме помолиха да си сменя мястото – да седят заедно приятелчета… малко неохотно се съгласих, но нали благородство практикуваме. Не е приятно да се настаниш и да те вдигнат, но не е и кой знае какъв проблем. Последния полет за щастие нямаше храна… не знам дали съм само аз, но имам жестоки болки от самолетската храна, хем не изяждам всичко.
Самолета беше шумен, до мен седна една нахална юдейка, попълваше кръстословици на еврид, постоянно ме ръгаше с лакът и навлизаше в личното ми и без това тясно пространство, но аз бях прекалено уморена от седене и висене, за да й обърна внимание. Гледах „Време да се живее и време да се мре” по Ерих М. Ремарк… опитах се да спя… неуспешно – неудобно, шумно и .. американците са много шумни също като нас ;)

Пристигнах, Ел Ей ми харесва, напомня ми на Индия – може би заради палмите и влажния въздух. Огромни магистрали, не бях виждала 7-лентов път. Но е зелено, не е само асфалт. Тони ме посрещна на летището. Приятелката, при която ще отседна в Ел Ей.
Полафихме си с Тони, вечеряхме и правихме планове за пътуванията. Утре ще обикалям Санта Моника и ще отида до центъра на Парамахамса Йогананда. Вдругиден планът е за Гранд Каньон или Сан Франциско ;) Вече имам нет, изкъпах се и лягам. Хайде утре пак ще пиша пътепис… Надявам се ви е интересно толкова, колкото и на мен. Днес бе един много дълъг джулай, тука сме с двойни стандарти ;) Лека нощ :0)

 


 

 

 

 

 

 

Разходка в Санта Моника – Ел Ей, 2.07.10

Сори приятели…. Вечерта толкова ми се спеше че не можах да пиша, а сутринта бързахме да тръгнем за Гранд Каньон.

ОК, моя първи ден в Ел Ей. До към 10 ч. се мотках и рисърчвах какви йога центрове има, къде какво мога да видя, малко чат в скайп и реших че е време да потеглям на разходка. Времето беше топло, но на моменти захладняваше. Слънчево, но не много ясно, може би от влагата и от океана. Аз съм в Санта Моника, което е на 6 мили от океана (съжалявам тука всичко е в мили ), самият булевард Санта Моника води до малка пешеходна ерия и океана. Тръгнах по него, кварталчето е много приятно, спокойно, чисто. Огромни улици, зеленина – Ел Ей е пустиня и всичко е направено изкуствено. Водата идва от Северна Калифорния. Зелена трева, палми, цветя. Красиво е. Цената не е ясна, но е красиво. Първото ми впечатление е от вежливите и спокойни шофьори. Понеже бях пешеходец цял ден – пешеходните пътеки и те са огромни, не е нужно да си стъпил на нея, щом се намираш на тротоара до пътеката – спират на 3 метра преди нея и те изчакват. Тръгват когато вече си стигнал до другия край. Всички спират. Няма изключение. Карат много спокойно и няма състезатели както в БГ. Колите повечето са хубави, нови, предимно тойота. Джипове, но не чак толкова огромни. Нормални. Много тойота приус. Тръгнах надолу, нямаше много пешеходци, защото моята ерия бе жилищна, минах покрай 2 вегански ресторанта, няколко индийски. Търсех да си купя телефон, че моят незнайно защо не работи. Купих си Ел Ейска карта и говоря за 0.25 ц. на минута – с предплатена карта. Ще ми стигне за целта- да се свързвам с приятелите ми, на които ще им ходя на гости и които ще видя. Намерих индийски ресторант – вегетариански – с обедно меню и за 8 $ си сипах хубави индийски манджи и басмати ориз. Добре похапнах. Пих манго ласи, не ми хареса. Банановото е по-добро.
Постепенно, за около 3 часа бавен ход стигнах до по-оживената търговска част. Влезнах в магазин за обувки, имаше всякакви, цените не са супер ниски, горе-долу както в БГ. Не можах да си харесам нищо – имам нужда от летни гуменки. В магазините са любезни, обръщат ти внимание, не досаждат и са услужливи. Видях индийски магазин, с мацката побъбрихме на тема йога и Индия. Тя много ми се зарадва и каза че познава доста българи. Препоръча ми йога студио Бхакти Йога Шала, но вече ми бе препоръчано. Каза че тука йогата е доста физикъл. Пауър, виняса.
Не беше чувала за моята йога – Сатянанда. И че има много хора в класовете, сутрин, вечер, през деня. Ще видим. Може би във вторник. В магазина имаше много прекрасни статуетки и индийски бижута. Каквито в Индия не можеш да видиш накуп – все селектирани хубави неща. Взех си една малка метална Дурга и едно сребърно Ом-че.
Има 2 огромни Хелт фуд магазина, където има всичко. Органик. Зеленчуците изглеждаха супер. Имаше хиляди видове брашна, ядки, семена, каквото се сетиш. И доста хора пазаруваха. Това не е типичния американски супер маркет. Но да ви кажа аз не видях типичен американски – а два био. Имаше салати, био кейкове от моркови и каквото се сетиш.
Взех си чай и тръгнах към океана. Влезнах в един друг магазин – Dragon Heart. Какви статуи на дракони и Буди имаше… прекрасен магазин с много мистична обстановка. Продаваха тинктури и чай. Повъртях се малко, взех си един драконов чай и изчезнах. Океана е огромен, както всичко останало. Плажа е огромен. Има много хора на плажа, всякакви – и младежи и по-възрастни. Има алея за колоездачи и доста колоездачи. Има плажен волейбол и много играчи. И още нещо. Дебели хора НЯМА. Особено мъжете – са много поддържани и с хубави тела. Някой мацки са малко по-якички, но като цяло не са дебели.
Много малко ресторанта за фаст фуд видях. Имаше много веган, вегетариански или по-изискани ресторанти. Плажа е с фин пясък, морето е доста бурно, повечето плувци са с дъски. Нещо като мини сърф. Водата е топла, става за къпане.
Америкаците са много бели, е има и много пуерторикаци, хубави са. Пак особено мъжете. За един ден тук видях толкова много хубави мъже.
Сградите… в най-различни стилове – английски, испански, е има и грозни – на една банка, снимах я. Има и красиви. Различно е, но са добре поддържани, имаше много сладки къщички, а една ми напомни на старобългарски стил.
Не успях да стигна до йога център. Разхождах се, смесих се с хората. Спокойни са, приятни са, като цяло на пръв поглед всичко изглежда добре. Забелязах че има много салони за маникюр и фризьорство. Много.
Има и рейсове, следващия път ще хвана рейс, че горе-долу 6 часа ходене ми дойде повечко. В 18 ч. Тони дойде да ме вземе от крайбрежието и с колата ме разведе. Отидохме до центъра на Йогананда, но беше затворено. Много красиво. Във вторник ще отида с автобуса до там. Минахме по Сънсет булевард – той е много дълъг, може би час пътувахме по него. Минахме покрай богаташки квартали – няма пешеходни много, красиви закътани в зеленина къщи. Спокойно.
Между другото беше петък, предстоеше един от малкото лонг уикенди- почивни са събота, неделя и понеделник – но да ви кажа суматоха, както в София не усетих.
Минахме с колата през много красиви места. Навсякъде къщи. Стигнахме до Бевърли Хилс. Но пак с кола го минахме. Оттам към Бродуей. Снимахме се на буквите на Холивуд и отидохме до булеварда където са звездите. Има много, не можах да нацеля много любимци. Снимах само няколко. Кодак тиатър където са оскарите – когато няма оскари е едно много оживено и посещавано място. Не ми хареса особено, но все пак си е история.. Кич. Хареса ми чайна тиатър, където има много премиери на филми. На снимките обаче не изглежда добре. На живо ЕЛ ЕЛ изглежда доста по-добре. Холивуд също е хубав квартал. Като цяло –харесва ми. Е тук има повече места за джънк фуд, но какво да се прави, не са се осъзнали всички за здравословната храна и начин на живот.
Но има и много места за здравословно хранене. Тони ме заведе в една книжарница – само за езотерика. Купих си книжка йога деца. Там трябва да се прекара повече време. Имаше дори нашите книги. На Свамиджи. Отидохме в едно място, което беше пълно, хапнахме по едно гаспачо и се прибрахме. Бях много уморена и дори в колата заспах. Нямах сили да пиша.
И така на следващия ден за Гранд Каньон и …. Лас Вегас ;))) дам… меката на „духовния живот”. За това в следващата глава.
02.07.10. Ел Ей.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимки от следващия разказ – Лас Вегас:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Лас Вегас, 03.07

Исках сутринта да пиша, но нямаше много време. Направих малко йога пози и релаксация. Почувствах се доста по-добре. Първия ден от климатиците шията и раменете ми бяха сковани, но сега е по-добре. Влизам в крачка. Е, събудих се в 3 наспана и гладна но пак си легнах и останах гладна – може да съм още на Бг ритъм, но трябва да свиквам на тукашния. Направих фреш и приготвихме багажа. Доста неща събрахме – не се знае какво ще е положението. Почивни дни, празник. Тръгнахме някъде към 9 ч. Навън бе мрачно – мъгливо и много пусто. Заредихме. Бензиностанциите са на селф сървиз. Лесно става и бързо. Но не и с кеш ) В момента е 4 юли сутринта, пиша ви от един мотел – дам, аз съм в амеркански мотел, който се държи от индианско семейство. За първи път виждам истински, натурални американци. Мотелът е приличен, 45$ на нощ стая за двама.

И така, да се върнем на вчерашния ден. Магистралата около Ел Ей е огромна, с 6 или 7 платна. Първата лента е за коли, които са с 2 или повече пътници. Хитро. Ако има повече хора в колата се движиш в първата лента. През седмицата е за 3, уикенда за 2. И там почти няма коли. Стимулират возенето на повече хора, за да се пести трафик. Има специални сайтове, където можеш да си намериш пътници за твоята дестинация. Ако се возиш в лентата сам – 500$ глоба. Тони сподели че за 7 години не е спряна нито веднъж от полицай. Представяте ли си. А аз денят преди да замина бях спряна 5 пъти. Карат бързо, но до 80 мили – около 130 км. Състезатели почти няма.
Тръгваме към Лас Вегас. Пътя е красив, планински, пясъчен. Има доста коли, но вървим бързо. Интересно ми е да го видя това място. Карах и аз. Около 100 мили. Странно е, защото е автоматик. И също ново място, нова кола. Но се справям добре. Определено предпочитам стик шифт ) хаха, така им викат на колите с ръчна предавка. Колата се владее повече и е по-лесно изпреварването. И аз поизпреварвах, но внимавам, че да не направя първия „тикет” на Тони. Имаше няколко полицейски коли. Карахме в колона, но всички карат с около 80 мили, така че вървим бързо. Тука не е задължително лявата лента да е бързо. Често дясната е по-бърза, а от лявата не се пристрояват в дясно, ако са по-бавни. Спряхме на една гара за тоалетна. Много смешна, стил кънтри. Имаше и макдоналдс. Повече има извън градовете, отколкото в града. Изглежда покъртително. Но за съжаление още ги има. Тука са фенове на бъргерите… Пътят е пустинен. Има дървета Джошуа, много сладки, ниски с пух, като малки меченца
Влизаме в Лас Вегас. Пустиня и огромни хотели. Да ви кажа – по-грозно и кичозно място никога не съм виждала.
Покъртително – ето това е мястото, където не бих се върнала отново. Лукс – огромен. Имаше един хотел, който ми допадна, Ди Маджио. Имаше красив декор и много хубаво езеро с шадраван. Снимах го. На всеки половин час го пускат, с различна музика и аранжимент. Всичко останало беше потресаващо ужасно и кичозно. Имитация на европейски статуи, места – площад Сан Марко, Венеция. Но без никакво усещане…. никакво пространство – всичко е нагъчкано. И много хора. В залите за хазарт бе учудващо спокойно и приятно хладно. Ще кажеш че е ресторант, а не зала за хазарт. Е в по-евтините места не беше така – разходихме се малко по улиците – такава жега че аз едвам се влачех. Мечтаех си за легло и прохлада.
Не намерихме място за обяд. Всичко изглежда толкова фалшиво, че представям си и каква храна сервират.
Вътре декори на европейски къщи, гондоли и едно изкуствено, ниско депресиращо небе. Тръгнах си с голямо удоволствие, но се радвам че го видях.Този град е творение на човешкото падение. Аз отдавна не се бях чувствала така зле. Намерихме една пицария на излизане от града – до зала за Таекуон-до. И какво да чуем – бг реч. Цялото заведение беше с БГ персонал. И разбира се чакахме около 10 мин. Да ни вземат поръчката. Но пицата бе вкусна – огромна. И гръцката салата бе вкусна. Хапнахме – взехме пица за из път, тя беше за 5 човека, не за двама и потеглихме за Гранд Каньон. Аз не се чувствах добре – жега, Лас Вегас, май се дехидрирах. Спеше ми се.
Минахме през Хувър Дам. Първия в света язовир. Красиво. И водата намалява. Беше много ниско нивото, може би 20 метра под нивото. Ужасно горещо. Мисля че никога не съм била на толкова горещо място. И горещ вятър. Не се чувствах добре, може би се обезводних. Намерихме тоалетна – където бе така прохладно, че не ми се излизаше.
Ей приятели, била съм на много жега, но каквато има в пустинята…. просто невъзможно. Май ще започна да се радвам на зимата… Тръгнахме на път, красиви планини, започна да става по-зелено, по-високо и Слаба Богу по-хладно.
Търсим мотел. Аз покарах още около 50 мили, бях по-добре, но ми се спеше и бе по-добре да не карам. Коли почти нямаше. Небето – красиво и обсипано със звезди. Жалко че фотоапарата ми не може да ги снима. Намерихме този индиански мотел, прилично е и в 10 ч си легнах. Станах в 5 ч. Сега съм много добре, написах преживяванията от онзи ден и вчера и сега ще се оправяме за каньона. До писане. Днес надявам се да е коренно противоположно изживяване на вчера ;)))

 

 

 

 

 

 

 

 

Един прекрасен слънчев ГОЛЯМ ден – Grand Kenion

OК, 4th of July. Един много спокоен, величествен, мистичен и много красив ден. Гранд Каньон. Една моя мечта се сбъдна. Но да започна отначало. Сутринта се събудих в 5 ч в пълна кондиция. За първи път вече бях себе си. Започнах да пиша дневника за предишните дни, че изоставах от графика ;) Отне ми около час. След това обичайния тоалет и сутрешни дейности. Фреш от грепфрут. И манго – много вкусно.Приготвихме се и някъде към 8 ч потеглихме за каньона. Аз пращях от енергия – както писа и Раличка – ден, в който сме в кондиция, а отгоре на всичко и беше сложила „случайно” снимка на Гранд Каньон… е това ако не е синхронност ;)И така, да не се отклонявам, напуснахме мотела, който макар и скромен и не луксозен, имаше уют (за разлика от този, от който пиша сега – верига мотели – 6), и е много по-неприятно, по-скъпо – 65 $ на вечер, но това намерихме в полунощ. Та мотелчето бе приятно, снимала съм го.

Аз карах колата, денят бе ПРЕКРАСЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН, и когато споделих с Тони, тя се разсмя и каза – за тук това е нещо обичайно и от 365 дни, 360 са „прекрасен слънчев ден” :))))))Any way, деня бе прекрасен, аз се чувствах прекрасно и след онова ужасно и тъмно място Лас Вегас  сега отивам на напълно различно, заредено и красиво, чисто място.
Карах по Route 66 –  легендарния. Що – незнам, навсяде го пишат че е легендарен. Филм ли беше, песен ли, незнам ;) Минавайки през Winslow, типично кънтри градче, обсипано с американски флагове – нали сме 4-ти юли. Не можех много да снимам, че нали карах.Ок, след кратък рисърч в интернет разбрах само че е била главна магистрала на Щатите преди време. Пътят беше живописен – пустинята отдавна свърши, изкачвахме се нагоре и имаше прекрасни борови гори. Ще видите снимки. Свежо и енергетизиращо.
Гранд Каньон се намира на около 2200 м височина, но има растителност, разбира се нагоре оредява, ниско борове, кактуси, храсти, но все пак е зелено. Температурите бяха около 28 С, издържаше се и нямаше нищо общо с „адската” жега на Вегас. И така, Тони се опасяваше че ще има много хора, но ние бяхме дошли по-рано и чакахме може би 10-тина коли. Получихме карта на входа и тръгнахме към паркинга.
Сега малко история – Гранд Каньон е на около 60 мил години, в него тече река Колорадо. Дълъг е 450 км и на дълбочина достига до 1800 м, широк около 30 км. За бели хора е открит от Джон Пауъл през 1869 г. Там обитават доста представители на животинския свят, включително и 2 вида застрашени катерици – имахме честта да се снимаме с една от тях, като тя бе наградена с 2 шам фъстъка, макар че е забранено да се хранят дивите животни, защото ако се хранят вече не са диви. Keep the wild life wild – тази табелка бе по всички пойнтове – points са точките, откъдето има хубава гледка. Общо 10-тина са пойнтовете по страната, от която минахме ние. Има и бусче, а може и пеша – ние го минахме пеша – повече от 10 км по стръмни пътеки около ръба, и не толкова стръмни асфалтирани – където нямаше стръмни пътеки.

Първият ми поглед към каньона бе от Мадърс пойнт. В първия момент виждайки нещо така величествено, огромно и красиво, буквално и наистина дъхат ти спира. Кожата настръхва и човек се чувства наистина в еуфория и привилегия да бъде на такова необятно, непреходно място, където времето има други измерения. Вибрацията и усещането е много чисто, силно и човешката намеса е така нищожна, фина и незабележима, че никак не се губи от очарованието и енергията. Наистина много добре са го направили – стилно, с малки дървени хотели – само на 2 места, малки магазини в хижата за сувенири и нещо като малки музейчета. Но повечето пойнтове са просто парапет и тераса, която си е естествена. Имаше асфалтирана пътека на първите пойнтове, но тя бе далеч от ръба, около ръба всичко бе от камъни.
Имаше доста хора – много американци и французи, корейци, скандинавци… и ние бяхме от Бг (ЕЛ ЕЙ ). Всеки пойнт се отличаваше с различна гледка – някой бяха за изгрева, други за залеза, трети за наблюдение на кондори, трети за гледка към някой от скалните образования, които бяха наименовани на индийски божества – темпъл на Вишну, Брахма, Буда и подобни. Ние се разходихме из първите пеша, стана доста горещо някъде към 12 ч. Намерихме сянка и поседнахме малко. После намерихме друга сянка, но с гледка към каньона и поседяхме така около 2 часа. Не ги усетихме. В тази величественост просто няма време. Има само присъствие и усещане за божественост. После продължихме към другите пойнтове. Вървяхме през малка горичка, по ръба има храсти, борове и кактуси. Аз не бях с подходящи обувки и стъпалата ме боляха, но само това. Имах енергия на козичка и ентусиазъм на малко дете. Много исках да минем пеша всички пойнотове. Хванахме шатъла до последната спирка и оттам тръгнахме обратно към пойнта, от който взехме буса, така че да сме минали пеша през всички. Отново американците ме изумиха – спокойни, не така шумни, както ми се стори в самолета, и много вежливи. Езикът им е много любезен и никак не е престорено, напълно искрени и добре възпитани. Дори и най- невздрачните. Срещаме и хора, които видимо изглеждат в неблагоприятно състояние, с мръсни дрехи и некъпани и невчесани, но дори и те са вежливи и негруби, благодарят и са спокойни. Децата също са вежливи и спокойни. И така – тръгнахме на по-бърз ход, защото за залеза в 7.50ч. трябваше да сме на Хопи пойнт, откъдето имаше най-добра гледка. Тръгнахме по стръмните пътеки, почти не си говорехме, спирахме от време на време да снимаме на подходящите гледки. Снимането е трудно, защото много зависи от светлината, а слънцето когато е високо огрява много и няма голям контраст, така че дебнехме места със сенки и подходящи ракурси, така че да има контраст и да се вижда по-добре.

През цялото време се връщах към детските години, когато с голяма жажда четях книгите на Карл Май за прерията, индианците и пътуването из скалите и каньоните. Пред мен оживяваха картини на пътници из прерията на коне, индианци, биваци и подобни. Мислех си че искам отново да се върна на това място. В Лас Вегас няма да отида, но тук, определено бих искала да дойда пак. Този път с по-добра екипировка и ще слезна по пътеката надолу в каньона. Има виеща се пътека надолу 22 мили, където се слиза в селище, и може да се отседне. Може и на палатка, но трябва да се внимава да не е в някой от ръкавите на реката, защото е опасно. Когато някъде вали, след няколко часа изведнъж този ръкав се напълва с вода и помита всичко около себе си. Както е слънчево, сухо и спокойно, изведнъж нахлува водата и няма спасение. За това трябва да се прави бивак на скалите, далеч от коритата на Колорадо. И после изкачването по пътеката обратно е предизвикателство. Вече закъснявахме за залеза. Стигахме от пойнт на пойнт, видяхме един кондор…. но за съжаление от далече. Вече дори не спирахме на пойнтовете, а с много бърза крачка вървяхме към Хопи пойнт за да видим залеза, в последната минута преди слънцето да започне да скрива съвършения си жълт диск стигнахме на 0.300 м от Хопи, но намерихме хубав изглед и можахме да седнем и да се слеем с магическата гледка на залязващото слънце. Аз седнах на ръба…. беше страшно, вълшебно, дори сега когато го пиша ми настръхват петите, но съм щастлива че имах куража да седна на ръба и да се надвеся над вечността.
Прекарахме около 11 часа на Гранд Каньон. Един прекрасен, слънчев, вълшебен ден. Благодаря на Тони че ме дари с възможността да отида и да видя и усетя всичко това. Разбира се радвам се и на цялото пътуване – винаги съм обичала пътуванията с кола, а в щатите те са емблематични. Наистина не е само пътуване на тялото, но и духът ликува. Всички тези преживявания ще оставят следа в мен и ще ме променят по неясен, неведомен, неузнаваем начин. А сега ще спра да бърборя и ще дам думата на снимките – те говорят по-добре от мен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Денят завърши с топъл чай в едно ресторантче, където с Тони се разбъбрихме кой как е започнал с йога и кога и как е проявил интерес към вътрешното. Тези моменти са много ценни, защото обменяш опит и си спомняш как си започнал и историята на твоето пътуване. И тези моменти много сближават, защото човек споделя съкровени и важни, силни моменти от живота си. Небето бе обсипано със звезди – виждаше се млечния път. Красотата продължаваше. Тръгнахме към Финикс, където щяхме да вземем мотел 6, да преспим преди поредното приключение – Седона. По пътя видяхме сърни да пасат- тази гледка винаги е впечатляваща. Към полунощ намерихме мотел и взехме стая. Желая ви прекрасен ден, какъвто ще е и моят и утре ще пиша пак.

 

Светла :- P *

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Red Rocks and Sedona – 5 July – part 1

Малко предисловие. Сега е вече 6 юли. Сутринта. Прибрахме в 2 през нощта благополучно от наситеното, но кратко пътешествие из Щатите Невада, Аризона и Калифорния. Тони е желязна. Аз карах из едни планински пътища. Където максималната скорост бе между 20 и 30 мили – около 30-40 км/ч. Карах 3 часа, после на магистралата Тони ме смени. Тя кара около 4 часа. Показа ми колкото се може повече места, след малко ще разберете за последния ден от нашата 4-джулайска разходка. Много съм й благодарна, много рядко ще намерите така отдаден на пътуване човек, който и да ви направи такова пътуване за 3 дни. Тони, благодаря ти. Станах отново доста рано, около 5.30 сутринта. Почнах да пиша впечатленията от Гранд Каньон. Бях поизгоряла на деколте, рамене и малко нос. Но не толкова, че да има голям дискомфорт.

Оправихме се и към 9 тръгнахме от мотел 6. Има снимка, доста семпло, не ми допадна и не бих спала повече там, освен ако не се налага. Индианския мотел бе също много семпъл, но някак топъл, уютен, макар и не луксозен. И доста по-евтин. С около 20 $. На излизане един младеж ми грабна чантите и помогна да ги свалим до колата. Нещо си ме хареса, Тони отиде да провери дали всичко сме взели и доста се забави. Беше леко сконфузно, защото момъка флиртуваше, а аз чаках Тони да се появи и да изчезваме ;) Някак не ми хареса да се свалям с младежи по мотелите. Аз карах. Сутринта отново бях в перфектна форма, явно вече се аклиматизирах. Единствено каквото и да хапна – а ние ядем сравнително добра храна, носим си салата и плодове, всяка сутрин си правим фреш, дояждаме вече 3-ти ден българската пица, която се оказа доста добра и ни изхрани – та подува ми се корема каквото и да ям. Но се оправя. Вече почвам да свиквам и с това. Нов климат, нова храна, нова вода, нов въздух, иска си време за приспособяване.

И така, отново „Прекрасен хубав слънчев ден”, каквито са тука всичките ;) Е това в западната част, източната е друга история. Пътят е много живописен, горски, на около 6000 фута сме, което е около 2000 м височина. Няма много коли. Аз карам. И снимам едновременно, като си с автоматик това е възможно. Тук не е забранено и по тел да се говори, освен в Калифорния. Всеки щат си има свои правила, свои ограничения в скоростта дори.
Тръгнали сме към Седона, едно местенце, което се води като духовно селище. Пълно с разни духовни дейности –йога, гледане на таро, медитации, места, заредени с енергия, пранични лечения, интересни кафенета и подобни. Из града има така наречени фортекси – места със силно енергийно излъчване, завихряния на енергия, енергийни места. Пълно е с разни центрове. Според Уикипедия най-големите забележителности са Red Rocks и това, че там са снимани много уестърни. Но далеч не е само това. Минахме и през Червените скали. Показахме че не сме американци и не се подчиняваме на правилата Тука всички са много кротки и спазват всичко. Сигурно им слагат нещо в храната, водата или въздуха и всички са много хрисими и изпълнителни. Чак е скучно ;) но добре че се появява бурната българска кръв да се разбунтува на правилата ;)
Даваха го да можеш да се къпеш в реката и ни взеха 20 $ вход. Влизаме и навсякъде четем табелка – Забранено влизането във водата, High Bakteria. И всички американци прилежно стъпват само по скалите. А ние бойните – какви бактерии, една бактерия ли ще ме изплаши. Те ако знаят в Индия колко бактерии съм видяла ;) Та поджапахме, водата беше студена и много енергетизираща. При което дотърча по някое време един рейнджър да ни изкара от водата. И тук ни загубиха. Не беше вече интересно само по скалите, и отидохме да обядваме остатъците от 3-дневната пица и салата на сянка под едно дърво. Червените скали са прекрасно красиви. Тия хора тука имат такива места, че направо …. нямам думи. Но така или иначе бактерията не ни хвана, щот ни няма нищо.
Та да се върнем на Седона, има много галерии, изкуство, метафизични центрове, много будистки места – ние посетихме една ступа. Води се нещо като меката на духовните центрове. Астрология, шаманизъм, йога, духовни учители, лечители. Има нещо общо с една нова теория която се появява напоследък – Стрингова теория или Теория на струните.
Теория на струните разглежда не само едноизмерни струни, но и многоизмерни обекти. Тя предполага съществуването на 10 или 11 измерения на пространство-времето, в противовес на класическите 4 измерения (пространствени – x, y и z, и време t). Основната идея на всички струнни теории е че основните градивни частици на действителността представляват струни със свръх микроскопични размери, които трептят със специфични резонансни честоти. Така всяка частица трябва да се възприема като микроскопичен едноизмерен трептящ обект, вместо като точка. Този обект може да трепти в различни модове (както струните на китарата могат да възпроизвеждат различни тонове), като всеки мод се явява различна елементарна частица (електрон, фотон и др.). Струните могат да се делят и да се сливат, което е еквивалент на това частици да поглъщат или излъчват други частици, подобно на ядрените реакции между елементарни частици.

Тези вортекси (Vortex) са достъп до други измерения и места, където по-лесно човек се обръща навътре, изпада в медитация и намира решения за себе си. И да ви кажа – хич не е измислица, местенцето е много вълшебно и червените скали наистина създават неописуемо усещане за енергия, спокойствие и сила. Беше много горещо, по-горещо отколкото във Вегас, но не ми стана лошо е криехме се на сянка, но все пак беше някъде около 42 С. Сега подред всичко. Започвам отначало.

to be continued

Red Rocks

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Sedona rocks Sedona part 2

6 юли 2010 г. в 18:16

И така тръгнахме сутринта, през красив планински път с гора и слънце. Аз карах, снимах и се радвах на хубавия ден. С Тони си лафим сладко, и като се появиха тия червени скали… красота. Видяхме че има парк и река, спряхме, отидохме на реката, където както ви разказах вече ни изкараха от водата Ще видите снимки, скалите са червени, реката е хубава, с чиста вода, макар и бактерий ;) Нищо ни няма от бактериите тия само плашат народа.
Имаше доста хора, беше почивен ден – понеделника след 4 юли. Поджапахме, понарушихме правилата, седнахме да похапнем – последните 2 парчета от пицата – да живее Америка… тука всичко е огромно ;) никога не бях яла 3 дни една пица, а тя и вкусна беше, сигурно щото българска. И тръгнахме по обяд за Седона. Аз още не знаех че е духовен център. Идеята бе да изкачим едни скали, но беше много горещо и не беше за катерене.
Стигнахме. Градчето точно като от филмите. Всичко е в един стил – кафяво червено, в тон с природата. Имаше един макдоналдс който едвам се забелязваше, и той кафяв. Ако не искаш да спазиш ландшафта – не те допускат.
Има много галерии, духовни центрове, тибетски ступи, етно и фюжън кафета. Бе много стилно и силно място.
На информацията – както винаги много любезни, показаха ни къде е най-евтиния бензин, къде да отидем и подобни.
Взехме си сладолед – любимия на Тони, и тя и аз ядем сладолед веднъж годишно, сега бе момента, имахме нужда от животоспасяващи мерки, защото не се дишаше от жега.
Над 40 градуса. Взехме сладолед и отидохме до тибетската ступа. Хапнахме под едно дърво на сянка в компанията на гущерчета, време бе да ходим. Може би 13 ч на обяд беше … или 14. Ступата не бе на високо, в подножието на няколко красиви хълма. Много тихо и спокойно местенце. Времето беше спряло. Стигнахме по една пътека. Седнахме за малко. Обиколихме 3 пъти по часовниковата стрелка, както се прави. Почнахме да разглеждаме околността, аз си намерих един камък под сянка на дърво и седнах в поза, затворих си очите…. главата ми започна да пулсира. Като си отворя очите – се успокоява, като ги затворя – почва да пулсира. Останах със затворени очи. Можех да седя така дълго. Под сянката бе много приятно, а и очевидно много заредено място, осезаемо. Нямаше никой друг. Имаше и други статуи на Буда, обиколихме и тях. Поснимах. Седяхме може би около час. Тръгнахме към града, Тони искаше да ми покаже любимата й галерия. Там средната цена на статуя бе от 5000 $ нагоре, а картинит от 1000 нагоре някои неща бяха хубави, снимах тайничко. Нали съм репортер. Много ми хареса една картина на влюбени индианци, какви гимнастики бяха за да я снимам без да ме видят ;))) После се разходихме малко и тръгнахме към един чапел откъдето имаше безумна гледка към скалите. Там се влюбих.. в една къща и градина. Рай. Прекрасна къща и райска градина. Само снимките могат да покажат и то … прекрасно, фонтан, езеро, цветя, арабски стил.. огромна и красива къща…. много пари бяха хвърлили в нея, но очите не се откъсват.
И кактуси.. обичам кактуси… снимах какви ли не, много са сладки. В къщи нямам кактуси, освен сироп от агаве ;), но на свобода много ми харесват. Различни са и някак стоят на място. Качихме се на чапела. Температурите бяха в апогея си. Но гледката си струваше. Видяхме скалите, които щяхме да катерим. Но бе време да тръгваме към Ел Ей, а и много горещо. Минахме с колата през скалите, само да ги видя, после тръгнахме към едни индиански руини. Малко се пообъркахме че имаше ремонти по пътя. Стигнахме до естествен кладенец – много интересно място. Монтезума замък и кладенец. Кладенецът е истински, т.е. естествен. Смятало се е за свещено място от индианците. Използвали са водата за напояване на земеделски култури. Водата е топла, а в нея не живеят риби, а някакви амфиподи. В околността има скунксове, гърмящи змии, костенурки и лисици. После отидохме на замъка. Винаги съм знаела че индианците живеят във вигвами, на палатки но сега водяхме изградени в скалите стаи, на доста високо.
Ще видите снимки. Вече почти нямаше време и много набързо го разгледахме, защот в 18 ч. Затваряха а ние влезнахме в 17.45. Заговорихме се с момчето от информационния център, той беше учил история и знаеше къде е България. Всъщност всеки, който ме пита откъде съм знае къде е България. Каза че уикенда е имало двойка българи, но не идвали често. Аз му пожелах повече български посетители ;) и си тръгнахме. Тръгнахме обратно за Ел Ей, чакаха ни 7 часа сериозно шофиране. Вече се здрачаваше, минахме по планински път, за да избегнем трафика по магистралата. Имаше много завои и не можеше да се кара бързо. 20 мили ги минахме за около час. Почти нямаше коли. Излезнахме на прав път. В Щатите повечето пътища са прави и много добри. Там дупки почти няма. Но и дъжд много няма И сняг. Пътя бе прав, вече стана тъмно, ограничението е 65 мили, аз карах със 75-80. До към 10 мили няма проблем. Има много животни покрай пътя и това е най-големия проблем. Но за щастие не сгазихме нищо Видяхме едно сладко зайче. Изкарах около 200 мили, заредихме. Навън бе още по-горещо отколкото през деня. Въздухът беше топъл. Заредихме и на магистралата Тони пое. Нямаше много коли. Пуснахме си Прем Джошуа. Аз малко дремех, в 13.30 бяхме в Санта Моника. Прекрасно и наситено пътуване.
Благодаря на Тони и на всички вас че ме вдъхновявахте да правя записки
Ще продължа, но вече ще съм по-скромна, няма да има такива впечатляващи дестинации.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Back to LA, 7 July

7-8.07.2010

Здравейте отново читатели мои. Отдавна не съм писала. Последните 3 дни нямаше пътешествия, бях в LA, но затова пък получих няколко урока, посетих интересни места и завинаги се отказвам от „американската” йога.
Но да карам подред. Затова е хубаво да се пише навреме, за да са пресни впечатленията, но пък все пак за да имам преживявания, трябва да съм далеч от къщата и компютъра хахаха….Anyway.

Сега съм на чикагското летище, имам 2 часа преди трансфера ми към Кливланд – основната причина да съм тук, курса за йога учители към Сатянанда йога академия – САЩ. Да се върнем на 6 юли, вторник. Денят след голямото 3-дневно пътешествие. Забавих се доста в къщата, докато донапиша преживяванията, чат с този, чат с онзи, да се изкъпя и стана никое време – някъде 13 ч. Не ми е привично да се мотам толкова, но явно впечатленията от последните дни си казаха думата. Не спах добре. Сънувам странни неща. Автоматичната кола много много ме стряска. Нощта преди да заминем за уикенда сънувах че карам колата с Тони, с много висока скорост и изведнъж губя контрол и се насочвам към една стена, обръщам се към Тони и казвам – Тони съжалявам. Обаче не се блъснахме в стената, спряхме. Но въпреки това се събудих и не се чувствах добре. Беше ме страх да не стане нещо докато карам. За щастие всичко е наред и това са били просто мои страхове. Но като цяло предпочитам ръчното каране, човек може лесно да изпреварва, има контрол и знае че колата ще набере, при автоматика – не се знае… само тръгването е лесно и приятно, но после става по-несигурно. Е да отчетем че колата е стара, вероятно новите са далеч по-добри.
В тази страна всичко се движи около храната. Никога не съм виждала толкова много места за хранене, ресторанти, кафенета и хора, които се хранят. Имам чувството че тука само това правят. Огромни магазини, пълни с прекрасна, вкусна и добре изглеждаща храна. Всичко се движи около това. Има дебели хора, но не повече, отколкото у нас примерно. Повечето са фит и доста спортуват. Има много фитнеси, места за спорт и подобни. След като излезнах – понеже всички се движи около храната и аз вече влизам в крачка ;) исках да отида на вегетариански ресторант.
Харесах си един наблизко. Но беше веган с лек тай привкус. Но веджи. Поръчах си обедно меню, има снимка. Изглежда добре. Салата, кюфте от леща, някакви хубави супи имаше в едни малки съдчета и едно малко спринг рол. Исках и нещо с картофи, донесоха ми картофена салата, която си беше картофено пюре. Малко странно на вкус. Цялото това удоволствие ми струваше 20 долара с типа и съжалих че не отидох на индийския ресторант, където за 8 $ си избираш храната. Едвам се разбрах с келнерката, тука нищо не им разбирам, 5 пъти тя ме пита – фор хиър ор ту го и аз не разбирам, щото те си мънкат под носа, а аз нали недочувам, та се получава много тъпо. Накрая се разбрахме че е фор хиър. Менюто също неразбрано, та както и да е. По-добре в къщи Но поне опитах вегански ресторант.
Тук има много такива места. Което е добре. Но както разбрах че Санта Моника е място, където тези неща са концентрирани, значи не е правило за всички останали места. Тръгнах към автобуса за Лейк Шрайн – центъра на Йогананда на Сънсет булевард и океана. Автобусът бе до океана, имах около час да вървя. Разглеждах наоколо, вече селектирам добре, видях че първия ми албум не бяха добри снимките, не бях и селектирала. Вече хващам по-добри моменти. Влезнах в Whole foods, пак храна там има всичко. И твърдят че е хелти и „органик” – тука така му викат на това, на което ние му викаме „био”. Има всичко. Плодове каквито искаш – аз си взех любимия ми ананас, пресни парчета. Има сготвена храна – салатен бар с каквито искаш зеленчуци, много вегетариански неща, много ястия с киноа, нахут, леща, навсякъде има табелки дали е вегетарианско или веганско. Зърна и брашна каквито пожелаеш – за първи път видях кафяв басмати ориз. Никога не бях виждала досега. Имат мляко от бадеми и лешници – прекрасно е. Има всякаква био козметика, и да ви кажа изглежда доста по-био от нашата, дето е пълна с парабени, ама й викат био, за да я продадат по-скъпо. Там си е био, но верно си е доста скъпо. Хубавата и здравословна храна е 3 пъти по-скъпа от другата. Не влезнах в евтин супер, дори от любопитство. Но навсякъде е пълно с тако и бъргери за 1 $. Нали разбирате какъв боклук може да бъде това, дето струва 1 $. Най-странното е че водата е по-скъпа от газираните напитки. Тук се пие страшно много кола…. даже очаквам и от чешмите да потече кола. Не съм пила и не смятам да се цапам с това чудо на човешката мисъл (да ме извинят пиещите кола ).
Има много хубави кейкове без брашно – всичко е пълнозърнесто, с овес и други брашна, с моркови, с тиквички, рони се и е много вкусно, пробвах с моркови и тиквички. Снимах сцени от супера, да видите че не си измислям. На всички тестени изделия ще видите какво пише – че са пресни, от пълнозърнести продукти и без подобрители. Има много суши. Има и меса, но са по-малко в този магазин. Има пица, която изглежда доста добре. Сирена, бе, каквото си поискате. Само пари да имате

Помотах се в магазина, взех си фреш от моркови, ананас и един кейк от моркови и се запътих към автобуса. Първо исках сама да го намеря. Невъзможно. Тук автобусната система е доста странна. В едната посока маршрута е един, в другата друг. Спирките са много наблизко една до друга. Рейсовете са на 15 мин или 30 мин. Зависи от часа. Точни са и спазват разписание.
Не намерих каквото търся, незнаех и кой номер, Накрая питах. Без питане не става, те хората поговорки за това са измислили. Питах и разбрах къде спира номер 9. Чаках доста, може би около 20 мин. Качих се, мацката не беше много любезна, не можа много да ме упъти, слезнах не където трябва, обадих се на Тони, трябвало е да слезна на последната спирка, та взимах втори бус. Тука афро-американците карат автобусите. Има много сериозно класово разделение. В Индия не съм го забелязала толкова – там всички са един цвят, а и богатите не парадират с богатството си и много често няма да качеш че някой е милионер.
Тук – белите са първа класа. Афро-американците втора класа. Пуерто-риканците – така им викам на всички испано-говорещи – трета класа. Това са мойте лични наблюдения. Те са най-бедни и доста скитащи и предимно те се возят по автобусите. Не е най-приятното изживяване, още повече че отдавна отвикнах от бусовете. Но като турист трябва да се примиря. Вторият официален език тук е испанския, на табелките обиновено пише на английски и испански, има някои реклами, които са само на испански, в автобуса правят съобщения и на испански. Въобще много испански ;)
Имат много смешна система за спирките, много от тях са с рекуест, пожелание т.е. и са овисили едни кабели из прозорците и като искаш да слезнеш, трябва да дръпнеш кабела. Малко ми е смешно като се има предвид докъде са стигнали с техниката. Но вероятно не държат да инвестират в модернизиране на автобусите. И е доста бавно, защото на шофьора се плаща – един по един и той не тръгва докато не минат всички, понякога седи 5 мин на спирка. ОК стига за автобусите.
Стигнах до океана някъде около 17 ч. Твърде късно, храмът и градината се затварят в 16.30ч. Пообиколих малко като гладно куче около софра зад оградата и се отправих към океана. Той беше доста развълнуван. Не знам кой го е кръстил – Тихия океан. Доста се вълнува и не е хич тих. Имаше много красиви вълни, вятър, поседях около 30 мин, направих хубави снимки на вълните – така да си гледаш как се разбиват в скалите вълните – човек може доста да часове да изкара, много е приятно. Чувстваш праната и единението едновременно на няколко сили – водата, въздуха, земята. И като пече слънцето – ето ти ги 4-те елемента.
Тони дойде да ме вземе от брега някъде към 17.45 и отидохме да купим салата от моите любими Whole foods, плодове за фреш, че ги бяхме изпили и после ме заведе в Сидха йога център на киртан. Там хапнахме малко прасад, едната беше вкусна – зеле с леща, но другата манджа бе доста подправена, малко салата и поредното ядене. Както ви казах тука всичко се върти около яденето. Отидохме на програмата. Направих малко снимки, тайничко, ‘щото не дават. Записах и малко видео. Пак тайничко. Гуруто има има много хитър, флиртуваш и леко дързък поглед. Много е различен от моя Свамиджи, който има благороден, дълбок и красив поглед. Но беше магнетичен, красив. Сякаш ти казваше – хей, никой не може да ми устои, не можеш да избягаш от себе си, и затова аз съм тук, да ти помогна. Хареса ми, различен, но ми хареса.
Жалко че вече си е заминал в самадхи. Мацката, която е заела мястото му също е много красива и магнетична. Имаше доста фотоси, ще ги видите. Киртана….. ох. Пееха добре, киртана бе хубав, там пеят един киртан – около час. Хубаво. Обаче изобщо не забързват. Ха да забързат, ха се върнат назад и пак забавят.
Имаше енергия, но защо я задържаха не знам. Киртанът е емоция, която оставяш да те погълне, която изразяваш и позволяваш да те обхване. Киртана е ЕНЕРГИЯ. Щеше да стане много хубав киртан, ако бяха забързали малко. Американска му работа. Гуруто като го няма си правят техните американски дела, дето са малко (или много) далеч от оригинала. Но беше приятно и се радвам че отидохме там. Ще ви пусна запис да придобиете представа за какво говоря. Прибрахме се и аз вече бях пътничка за страната на сънищата…. На другия ден трябваше моята приятелка от Сан Диего да дойде да ме вземе и да й отида на гости за 1 вечер. И тук идва време за следващия ден, 7.07 и той се казва

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


Урок по интуиция 7.07.2010Тука до мене, където съм седнала на летището в Чикаго, едно семейство ме разсейва, мъж, жена и 2 малки деца, които нагъват макдоналдс. Нарочно го пиша с малка буква. Може би сте забелязали досега. Как може – ето това не мога да разбера, вече всички знаят какво е това, и въпреки всичко навсякъде има макдоналдс и очевидно – или дотации от държавата получават, незнам. Щом и в Седона имаше мак. Направо… като толкова се грижат за здравето на хората – защо допускат всичко това. Anyway…
И така, чудех се дали да опиша историята, но е така впечатлителна и показателна, че не мога да се сдържа.
И все пак е част от моето пътуване, затова реших да го споделя. Няма да казвам имена.И така, моята приятелка се обади че няма да може да ме вземе и да отида с влака сама, оттам ще ме вземе, на другия ден ще ме върне с кола в Ел Ей. Всичко това ми се виждаше много феерично, предвид че имах вече опит от преди 2 години, когато тя беше в Бг и всички планове се промянаха с часове, дори не дни. От самото начало не исках да й се обаждам, защото приятелството от ученическите години беше изчезнало. Но както и да е, преглътнах, обадих се, всичко бе точно, докато не дойде време да се видим. Аз си знаех че ще има още промени и всичко в мен ми казваше да не пътувам, но желанието да видя Сан Диего и да има с кой да се разхождам надделя.Сутринта се приготвих за гарата. Вече имах опит с автобусите и бе по-лесно. Автобус 10 отиваше през центъра на града до гарата и влака за Сан Диего. Сутринта казах на Тони че има шанс и да се видим още довечера уж на шега, уж с предчувствие. Приготвих си една раница с багаж за 2 дни, за първи път бях в центъра на Ел Ей, доста по-различно от Санта Моника, пак с големи улици, но вече и по-големи сгради, небостъргачи и по-шарено население.
Интересно бе, гледах през автобуса. Имаше филм, който снимаха до един хотел, бяха отцепили малка ерия и всички бяха облечени като от 20-те години. Смешно. Силно осветление, замръзнали на едно място хора. Филмите са голяма илюзия ))
Стигнах до гарата, след час имаше влак, 36 $ в едната посока, 2,5 часа пътуване. Звъннах да кажа че се качвам на влака и че в 15 ч съм в Сан Диего и да дойде да ме вземе. Никой не вдига. Оставих съобщение на гласова поща. Написах смс. Всичко в мен ми казваше – не си взимай билет докато не се чуеш с нея. Обаче нали все бързам. Взех билет. Качих се на влака и тръгнах. Получих смс – че не може да ме вземе и че ще е фрии чак след 8. Това беше върха. Много добре знаех че така ще стане. И не си слушах интуицията.
Возих се около час на влака. Казах си хайде ще отида, ще се разходя… но знаех че пак ще има промени, а последния влак за обратно бе в 18 ч., ако трябваше да търся хотел и да нощувам на хотел и прочие… нееее.
Взех решение. Стига толкова. Слезнах от влака на следващата спирка. Ървин или нещо подобно. Малко градче. Отидох на тикетинга, дадох си билета за Сан Диего, казах че имам проблем и трябва се връщам в Ел Ей. Човека ми даде бележка и без да плащам нищо хванах след 10 мин влака за обратно и след час бях отново в Ел Ей. Обадих се на Тони, тя се смя на моите влакови емоции, то си е за смях, че съм такава глупачка. Вечерта в 21 ч получих смс че чак сега се е освободила… какво гостоприемство и отношение, добре че си послушах най-накрая интуицията и се върнах в Ел Ей.
Но поне се повозих на американски влак. Студено както навсякъде – тези надуват климатика на 0 градуса където могат – рейсове, влакове, самолети. Трябва човек да е добре облечен. После що са толкова болни. С тия климатици. Някъде бях чела че в Щатите е забранено климатика да се пуска на по-ниска от 23 С температура. Очевидно не е вярно. Както ще видите на снимката във влака, имам вече тен, за 3 дни имам тен за 10 дена на морето. И носа ми е изгорял, както и малко от раменете. Доста ме понаболява, участъка е много малък, но доста изгорял. Може би досега не съм изгаряла така. Аз пък с нищо не се намазах, на слънчево време на височина над 2000 м. Няма друг вариант, освен да изгоря. И така, за пореден път не си слушам интуицита и за пореден път се убеждавам че е много точна и вярна.
После се качих на автобуса и слезнах в Санта Моника. Намерих йога студио и отидох на нещо като йога клас, но затова в отделна глава : ) Бях гладна, защото от много пътуване не бях намерила време да хапна нещо. Пак ядене в града май няма друга опция. Отидох до любимите хелт фудс, купих салата, картофена салата, разни такива веги вкусотии и един овесен хляб. Тони искаше да ме води на нейн любим китайски ресторант, но аз вече бях напазарувала. Само за инфо – ядене за 2-ма от хелт фуд – 30$. Като цяло тези не си поплюват тука с цените.Похапнахме си много сладко вечерята, поне аз. Полафихме си, разменяхме интересни филми и после отново следва страната на сънищата. Явно Америка доста ме изморява, защото към 10-10.30 вече съм дремеща.
Но пък поне ставам към 5 и има време за нет. Това бяха преживяванията ми от седми юли, на другия ден планирах….. о забравих първия си йога клас – но за това ще отделя специална глава ;) Та за другия ден планирах друг йога клас, да стигна вече до Йогананда центъра и да отида до Ел Ей даунтаун – центъра на Ел Ей.

 

 

 

 

 

 

Моят първи американски йога клас.

Това се случва в сряда, 7 юли. Много странен ден ;)

Понеже закъснях за Йогананда център, оттам закъснявах и за Бхакти йога шала. Не знех къде е, нямах адреса в себе си, защото се предполагаше че трябваше да съм в Сан Диего. Реших да го търся по интуиция, нещо ми се въртеше за 2-ра улица, но и нещо като Оушън авеню. По пътя срещнах наколко йога студиа, хот йога, пауър йога. Не намирах бхактито. На улицата една мацка вървеше с йога мат, реших да я последвам и се озовах в Йога анонимус. Реших да остана там. Едно голямо помещение с чупки, дървен под, висок таван. Може би малко по-голямо от моето студио. Затворени прозорци, задушно, миришеше на крака. Имаше около 10-тина човека, всеки си слагаше мат-а където пожелае. Единственото, което напомняше за йога студио бе един голям Ганеша, нарисуван на стената. Нямаше инсенси, много семпла украса, място за обувки. Платих 2 $ за да наема мат, защото нямах. Имаше рецепция. Попълних бележка и бях номер… няма да повярвате 108 ))

Питах ги дали са с различни номера. Да. Попитах за съблекалня и ме пратиха в тоалетната. Вярно, беше голяма и широка, но все пак тоалетна. Дори нямат капаци на тоалетните тука;) Както и да е, преоблякох се. Другите си бяха дошли по клинчета. Тука всички са с клинчета и потници. Мацката дето преподава се появи точно 3 мин. преди да почнем, пофлиртува с един момък и почнахме. Застанахме в шашанкасана. Това ни беше интрото, около 2 мин. в лунната поза. Няма Ом, няма водене, просто седим в позата. Аз нищо не й разбирам, говори на типичния американски, постоянно се разхождаше из залата и изобщо не я чувах. Чувствах се така, сякаш никога не съм била на йога и ми е първия клас принципно. Гледах какво правят другите. Изведнъж усетих топлина. Обърнах се и видях печка. Ха така…. . Стана интересно, нито отворен прозорец, нито проветряване, мирише на крака и сега и печка. А навън е около 27-8С. Казах си – нали искаше да пробваш хот йога, ето ти. Не бях подготвена психически, но гледах да не изпадам в паника. Почнахме с планина, около 5 мин. седяхме в планина, после лягаме, нещо като кобра, пак планина, така може би около 20 пъти. После нещо като Сурия намаскар – техния вариант. Може би още около 20 пъти тези елементи. Понякога имаше нещо за дишането. Но като цяло нямаше инструкция за дишане, много рядко. Прибавихме и войни. Варианти. Триъгълници. Стана топло. Стана горещо. Стана непоносимо горещо. Беше минал около половин час и аз почнах да усещам как ще припадна след малко. Легнах в шавасана. Топлината продължаваше да пулсира в главата ми. След минута мацката дойде да ме пита как съм. Казах й че ми е горещо и че има ПЕЧКААААА. Тя каза – ами да, затопляме малко… МАЛКО… аз направо имах чувството че ще се сваря. Казах й че не съм свикнала на такова напрежение и ще си полежа малко. После почнах да ги гледам другите как се мъчат. Моята йога приключи безславно за 30 мин. Останалите продължиха да се мъчат още около час. Войни, кобра, планина, тук таме някоя балансираща, седят в нещо като везна около 5 мин на крак, треперят, потят се и стискат зъби. Мацката до мен белеше очи, бях готова всяка минута да й окажа първа помощ, ако се наложи.

На мен ми бе горещо и трудно да дишам и без да правя нищо. След около половин час опитах пак да се включа. За около 5 мин и после пак поседнах. Мацката на 5-тата мин пусна една етно фюжън музика. Това бе добра идея, иначе щях да умра освен от горещина и от скука. Все пак. Йогата не е перформанс. А и те правеха едно й също. Потене, зор, момъка дето флиртуваха с мацката чупеше едни стойки на ръце, едни премятания, голяма акробатика. И разбира се понеже гледах какво се случва около мене, щото иначе не разбирах инструкциите, дойде и момента – точно като по филмите. Правим планина. Момъка седи в планина, нашата мацка легна върху него, върху гърба му, ама се залепи, отпусна и аз просто си казах – виж, бонус към потенето, имаме си и еротика в шоуто. Седя може би 2 минути върху момъка. Да, той си заслужаваше, но много непрофесионално бих казала. Аз понеже нямах друга работа, зяпах ;)  После понатисна още няколко други, но далеч не така еротично и отдадено. Аз се молех йогата да е 1.15, а не 1.30 мин. Но твърдо реших да остана, за да видя дали ще има нещо друго освен асаните. Нямаше. Нито пранаяма, нито медитация, нито мантри, нищо. През цялото време обясняваше как да се правят асаните. Накрая правиха и стойка на глава, на ръце, шпагат – тука и аз се включих, да отсрамя Йога студио 108 : )))

Края. Най-сетне. Лампите се загасиха, легнахме, кой както и накъдето си иска. Може би около 5 мин. имаше пълна тишина. После приключи. Аз бях щастлива че съм жива. Помислих си – леле ако някой се чувства така на мой клас… ужас…. Трябва да давам опция който не се чувства добре да си ходи. Не че съм забранила на някой де. И накрая имахме едно Намасте и това беше. След 2 мин всички вече си бяхме отишли. Това бе началото и края на моят флирт с американската йога.

Хари Ом Тат Сат..упппс… Намасте )))))))))))))))))))))))))))))))

8-9 юли Последен ден в Л.А.

Моят последен ден в Ел Ей. Сутринта обичайните неща и към 10 вече бях излезнала. Взех рейс за даунтаун. Разгледах центъра за около 2 ч. Снимах доста. Лъскаво на места с костюмари и скъпи заведения и мръсно и евтино на места с пуерториканци. Успях да си намеря фреш. И то доста добър. Портокал, морков, целина и джинджър. Освежи ме. Вече писах доста впечатления. Ще съм кратка за да не се повтарям. Хубав им е центъра, но бързо ми омръзна. Имаше едни градинки в съвременен стил, които не ми харесват. Фенка съм на пожарните стълби отвън на сградите. Много е симпатично. Доста напомня на Лондон, но с по-големи улици. Има полицаи с колела ;) А.. атракцията бе кози, кози на фона на небостъргачи. Странна гледка. Снимала съм го. Не ми се обикаляше много, тръгнах да търся автобус номер 2 за Йогананда центъра – Сънсет булевард и океана. Чаках около половин час. Взех най-бавния автобус на света, който караше по най-дългата улица. Тази улица сигурно е поне 50 км. Трябва да рисърчна в нета, но сега нямам нет вече ;) нали не съм при Тони. Возих се 2 часа и половина.За 15 мин пак да затворят. Поне разгледах Сънсет, минах пак през Холивуд и алеята на звездите. Много колоритна улица. Има всичко на нея. И хубави сгради и фешън магазини, евтини и по-бедни участъци, накрая завършва във вилната част където са по-заможните. Зелено и хубаво. Арнолд Шварценегер живее в тази ерия около Сънсет.
Накрая пристигнах, в 16 ч. Успях в 16.15 да влезна в градината. Темпълът е отворен само в неделя. Ако има райско място на земята – то аз бях в него. Прекрасна, невероятно, много красива градина и място, изпълнено със спокойствие и омиротвореност. Както на Седона имаше енергия, но някак груба, неканализирана енергия, тука има пълно спокойствие и баланс. Лебеди в езерото, прекрасни водопади, цветя, палми, пейки, пътеки. Ще видите снимките. Седнах и затворих очи и забравих. Забравих всичко и се чувствах едно с всичко. Контраста бе много голям след центъра на Ел Ей и пътуването с буса, може би затова се насладих напълно и много пълноценно на градината. Макар и за кратко – около 30 мин. Тръгнах си с неохота, изпуснах автобуса и тръгнах пеша нагоре по любимия Сънсет След около 20 мин вървене отсреща се появи бус. На първата спирка седнах и зачаках, не след дълго се появи. Обадих се на Тони и тя дойде да ме вземе от Уилшир и 15-та – вече в Санта Моника.
Отидохме до нейния любим китайски, опитахме една супа и оттам заминахме за кришнарския храм. Там беше отворен магазина, пълен с прекрасни шарени статуетки и други интересни индийски джунджории, но все избрани. Купих няколко малки неща, не се сдържах ;) После посетихме индийски магазин. Все едно се пренесохме в Индия – ароматно, задушно, разхвърляно… всичко както в Индия, но нещо не си взехме нищо, вече бяхме хапнали. Прибрахме се. Пакетирах багажа и се приготвих за лягане. Селектирах снимките и публикувах някои. Утре пътувам за Кливланд.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вече съм в Кливланд – пътуването ми мина леко и бързо. Във втория самолет багажа не се появи, но за щастие го бяха пуснали в следващия самолет, който бе след 30 мин, така че си взех багажа. Смениха 3 пъти гейта на самолета… помислих си че май вече е ретрограден Меркурий. Не знам, не помня ;) Срещнахме се трите – Теджомая, Сатва и аз на летището, взехме такси до къщата, където сме настанени. Прекрасно градче, стил стара Англия. Много зелено, с красиви къщи и църква. Доста голямо. Повечето хора тука са афро-американци. Спокойно градче.

Аз съм в стая – 15 квадрата и сме 4 човека. Прекрасно…. има една симпатична тъмна лейди, с която много хубаво си лафим, моята унгарска приятелка Сатва.. и едно странно създание, американка, която живее в Индия, в Хималаите, но очевидно и те нямат силата да я успокоят. Спи над мен. Леглата са двойни ;)
Мърда, шава, става, ужас е, но аз лесно заспивам. Дано да не е така всяка нощ, защото все пак е хубаво вечерта да е по-спокойно. Подредих си багажа и легнахме. Сутринта успях да се изкъпя, за щастие има топла вода. Имахме интро за курса. Звучи добре и обещаващо. Ще преподаваме доста, с което нямам проблем ;) Няма да има твърде много теория, интересно е, нещата ги знам, но винаги е хубаво човек да си напомни. Говорим за принципите на йога учителя, специално на Сатянанда йога учителя, за традицията, как се преподава и подобни интересни неща Много са добри всички, харесва ми и ще е интересно. Само не ми харесва климатика. Залата е също не много приятна – без прозорци и със доста слабо осветление и климатик…. всички измръзваме и сега раменете ми са вкаменени. Това е което не ми харесва, заето с това че сме 4 човека в една стая и 5 човека на една баня и тоалетна. Това ще е предизвикателство. 5 жени и една баня.. ))
От тук нататък ще съм спорадична и кратка, тука сме сега в едно интернет кафе, след 18 сме свободни, пред деня няма нито секунда фрий тайм. Ще бъде доста интензивно. Аз чистя тоалетните. Разбира се. Какво друго. Тоалетните са запазена марка за мен ;) Но с тях се чисти най-много карма така че съм доволна. Еми това е от мен, сее ю суун :)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Учителски курс по йога, Кливланд

13 юли 2010 г. в 05:14

 

 

 

 

 

 

 

 

13.07.2010

Курсът. Всъщност е доста интересно, подредено и организирано. Единствено преподаването ;) Да присъстваш на йога клас на човек, който не умее или пък няма опит в преподаването си е голямо наказание за мен, предвид че съм била на йога при едни от най-добрите учители в целия свят.
Определено не ми е лесно. Интересни са лекциите. Общуването с хората. В курса сме 12 човека, американци + 2 българки и 1 унгарка. Малко е трудно с езика, наистина трудно се разбира, особено като почнат със сленг или да забързват. Имахме лекция по анатомия и физиология на асаните, лекция за това как се преподават асани, пранаяма. Все по нещичко намирам и за себе си, но като цяло на моменти е досадно. Особено когато някой от съучениците ми преподава клас. Само 4-ма сме всъщност активни учители, другите са начинаещи. Когато някой преподава – останалите дават feedback след класа. PIP – Positive – improvement-positive. Трудна работа ;) най-вече с позитив. Повечето спестяват и не искат да кажат критика – да не би случайно някой да не ги хареса ако кажат нещо негативно за преподаването им. Аз вече съм известна с това че съм открита и не се притеснявам да си кажа забележките. Но като цяло така не печеля приятели ;) Обещах им че повече няма да съм искрена и ще постъпвам като тях – ще се изнизвам по терлици без забележки. Днес преподавах йога нидра. Малко е различно и трудно, когато има 2-ма, които седят и правят бележки по време на класа, а и е на английски също. Но беше добре. Предизвикателство е. Но поне не съм стресирана като другите, защото си знам нещата и нямам нужда от преговори, учене и подобни. Кливланд е доста симпатично зелено градче. Имат си тука един Whole foods ;) Накратко ще ви кажа как е графика тука при нас. Ставаме около 4.30 сутринта. С още 3-ма в стая не е трудно ;) всеки шуми и се суети. Излизаме около 5:10 ч., имаме 15 мин. Пеша до йога центъра.
Все още е тъмно по това време, слънцето изгрява в 6. Имаме йога клас, който продължава около 90 мин, после закуска за 30 мин. – обикновено зърнени неща – овесени ядки в различни форми, кисело мляко и плодове. Чай разбира се. За половин час имаме карма йога – всеки ден е различно – първия ден чистих тоалетните, днес правих обяд – салата и подобни. После от от 8 до 9 имаме преглед и коментари върху практиките от сутрешния клас.
Кратка почивка и от 9.10 до 10.10 имаме лекция – как да преподаваме различните асани или как да планираме йога клас, анатомия, физиология и подобни. После кратка почивка и от 10.35 идва време за йога нидра, като един преподава, 2-ма седят и записват коментари и забележки, останалите сме „ученици” и после всички дават мнение.
След йога нидрата има около 30 мин. за коментарите. После обяд от 12.35 до 13.35. Сурови зеленчуци, веге бъргер, спагети. Готвено много няма, но е вкусна храната и всичко е органик ;) от 1.35 до 3.10 имаме лекция за практиките и как се прилагат и различна теория. Почивка и от 15.45 до 17 някой от нас прави йога клас начинаещи. Досега не съм попаднала на хубав клас, но се надявам да попадна все пак на някой не съвсем новак ;) В този клас пак имаме 2-ма – учител, който дава основните коментари и един от нас, който пише забележки и впечатления. И после до 17.30 правим коментарите. След това свободно време – обикновено се прибираме, някои ходят на интернет, аз си имам в моето легло. Говорим си, обсъждаме изминалия ден, някои приготвят вечеря. Готвени зеленчуци.
Аз много не искам да ям, но пък и не трябва да се обиждат тези, които готвят. Аз лично едва ли ще съм ентусиастка да готвя някоя вечер. Някъде към 22 вече всички са по леглата. Аз още не мога да заспя толкова рано и или чета или пиша нещо. Като цяло е доста интензивно, все още сме свежи, но е едва 3-ти ден. След няколко дни вероятно вече ще сме уморени. И така е всеки ден, така че едва ли ще има какво повече да пиша. Тук съм до 25 юли, когато летя за Ню Йорк и оттам за Атлантик сити при Ася. Имам някои снимки, ще слагам. В събота имаме почти ден свободен и ще отидем на езерото, тука има огромно езеро и е много красиво.
Това е от мен, лека нощ.

Това е разпределението кой кога и каво ще преподава и какъв ще бъде ;) аз съм номер 5

Това ни е графика по дни и часове ;)

Послеслов ;)

25. 07. 2010

Аз съм високо в небесата, сред облаците. Мисля си колко е красиво, облаците са магнетични, пухкави и мистериозни. Отгоре всичко е така подредено. Кливланд е най-подредения град, който съм виждала. Паркингите, къщите, всяка къща има асфалтирана пътека към паркинга и всичко е като схема. Самолетът е много малък, за 40 души. Пътувам за Ню Йорк. Това е най-малкия самолет, в който съм била. Досега все съм пътувала за далечни дестинации и ми е странно. Колко е силна човешката мисъл. Можем да се изкачим така високо. С помощта на технологиите. А какво ли е ако можем да го направим без самолет. Разказаха ми история, как един пилот срещнал летящ човек. Който бил по-бърз от самолета. И след това напуснал работа и започнал да се занимава с медитация. Наричат го Pilot Baba. Може да лети.

Аз също мога. С помощта на самолет, пилот и малко пари. :)) Чувствам се спокойна, но в същото време изминалите 2 седмици бяха така наситени с общуване, нови хора, нови преживявания, нова обстановка, усещам всички емоции и случки в главата си… но все пак е спокойно. Сякаш само се сортират. Харесвам американците. Много са различни от нас. И все пак са като нас ;) Усмихнати, внимателни, изпълнителни, точни, коректни, понякога искрени дори. И интелигентни. Повярвайте ми, глупак американец не срещнах досега. Е вярно, средата, в която съм предполага по-голям интелект. И все пак.

Днес е Гуру Пурнима. Сякаш енергията на Гуру е в мен. Усещам я. Вчера киртана беше много силен. Имаше прекрасни  киртани. Енергията струеше. Всички неприятни случи сякаш изчезнаха – не че бяха много, но ги имаше. Няма как – когато си непрекъснато с едни и същи хора, започват да се проявяват характери, его, самскари, карми. Свами Атмарупа. Директорът на Сатянанда йога академията в САЩ. Пълна жена, и все пак енергична, гъвкава, мъдра. Храни се малко и здравословно, но явно генът й е такъв. В първия момент си казваш – леле… какъв е този йога учител. Но бързо се разбира че има много енергия, мъдрост и опит в тази жена. Нейната дясна ръка – Атмадаршан. Енергична хубава жена около 40-те, няма да й дадеш повече от 30. Динамична, сигурна в себе си, знаеща, наблюдателна, с чувство за хумор. Хора, които са осъзнали своите слаби и силни страни. Не се страхуват да покажат ограниченията и слабостите си. Да, аз имам слабости. Това съм аз. Но съм щастлива. Приемам се. Приеми ме и ти. И осъзнали и добрите си страни. Имат усещане, имат осъзнаване за хората и за това как да бъдат себе си. Знаят много и могат много. Уважавам ги. И докато пиша тези думи очите ми се насълзяват. Наистина съм щастлива че бях с тези хора. Те ме накараха да осъзная че всеки човек е ценен и красив. По своя си начин. “Който няма лимитейшънс – който няма недостатъци, нека си вдигне ръката” обичаше да казва Свами Атмарупа… ….. Аз не мога да летя. Самолетът лети, птицата лети. Аз не мога. Възхищавам се на тези две жени, смели и искрени пред себе си и другите. Приемащи недостатъците си с чувство за хумор и успяващи да дадат всичко и най-доброто от себе си. Доволна съм и от себе си и това че вървя по пътя да освободя моите предразсъдъци че човек трябва да е перфектен, за да учи другите. Не. Доволна съм че преодолях своите недостатъци и комплекси, за да мога да бъда това, което съм. Но има какво още да правя и надявам се моите американски учители да ме научат на това. Да бъда себе си, но да прощавам и на другите че имат недостатъци и да го приемам и разбирам. Последния ден изпитах обич и съчувствие към всички от групата. Съжалих че не общувах достатъчно с някои от тях. Не бях отворена напълно и не бях така отзивчива. Явно ми трябва повече време, отколкото на другите, за да се интегрирам. Искрено харесах всички, макар да бяхме така различни.

Групата бе наистина много различна. Жена около 40 –те, тиха и интровертна от Портланд, която бе живяла 7 години в Тайланд. Млад, неузрял, несигурен и бих казала депресиран младеж от Кливланд, който не знаеше както точно иска и може, тих, неприветлив, трудно се общуваше с него, но все пак млад и неузрял човек, който търси себе си.
Майка на две малки деца, енергична, усмихната, бърза и неспокойна, която пътуваше всеки ден по 1 час сутрин и вечер, за да бъде с децата  и семейството си.
Странна, ексцентрична жена, която навърши 40 преди 2 дни, която няма дом, живее в Индия, Европа, навсякъде, която не се разбира със семейството си, има приятел, който все още е с бившата си приятелка, свири и пее на китара, дистанцирана и все пак близка. Тя спеше на втория етаж на моето легло ;) трудна комбинация.
Приятна, бъбрива тъмнокожа 55 годишна жена, която учи хората да успяват, а все пак тя не е съвсем успяла. Никога няма да й дам 55. Изглеждаше на 40. Добър човек. Станахме приятелки. Отзивчива и все пак несигурна. Критична, но не понасяща критика. С красив език и обноски, щедра и умна. Бяхме в една стая.
Симпатична, лека, комуникативна и харесваща се на всички унгарка около 30-те. Саттва. Аз съм нейната най-добра българска приятелка. Тя е моята най-добра унгарска приятелка ;) Тя може да говори с всеки и да се хареса на всеки. Добро умение. Има самочувствие и обича да се изтъква, но е чаровна. Не търпи критика. Но няма и много за какво да я критикува човек ;) Серетелек ;)
Холандка. Студена, остра, твърде откровена, дори сравнена с мен. Май никой не успя съвсем да я хареса, но и тя си имаше своя чар. На 32. Изглеждаше по-възрастна. Не много комуникативна, спеше много. Но пък бе приятен събеседник за различни теми, свеж полъх сред твърде позитивната американска атмосфера. Но все пак да си спомним че е холандка :)
Американка, домакиня, живее в Кувейт или където и да е другаде, в зависимост от работата на съпругът й. Бъбрива, уверена, умна, с чувство за хумор. Готина жена. Забавна, интересна. Но малко дистанцирана.
Оу….. индийката. Учителка по йога от 30 год. Харесвам я, макар че бе много досадна и постоянно задаваше въпроси. За тази жена нямаше никакво мълчание. Интересна, пълна със случки и цитати на Свамиджи и Свами Сатянанда. Но досадна и леко изтощаваща. Но ако е в настроение може да бъде много приятна и хубава жена. Твърде голямо самочувствие, показна, но човек може да й прости. Моята сънародничка. Беше ми подкрепа. Доста е саможива, но пък ако се разбъбри върви приказката. Хубаво бе да имам сънародничка. Разбирахме се. Не бяхме много заедно, но достатъчно. Тя достойно представи българската група със знания и умения.
27 год. американско момиче. Всички мислехме че е на 18…Сладка, експресивна, млада, енергична, вдъхновена. Сладко дете. Тя помага в центъра и работеше в съседното кафе Финикс, отъдето можехме да си купих кафе – конски дози :) най-малкият размер се нарича европейски размер – чаша 150 мл. Следват – смол сайз 300, мидъл – 370 и голям 450. Докато не разбрах че това кафе не ми дава да спя нощем. Вкусно, но вредно. Не съм свикнала да пия кафе и то ме прави чувствителна. Просто трябваше да изчакам тялото ми да се приспособи на часовата разлика, без да пия кафе :) Щом спрях кафето от Финикс, дойде сънят, само че може би присъствието на Алис на втория етаж също е имало някакво отношение към сънят ми, по-скоро неговата липса, така че сложих шалтето на земята и .. заспах. Това на 5-тия ден. На земята бе и малко по-хладно.

И така курсът бе тежък, всичко по-часове, в един от предишните разкази казах точно графика, доста монотонен, на моменти скучен за мен – много от нещата вече ги знам, повтарят се от други курсове, на които съм била. Най-трудно бе класът Асана Пранаяма, Медитация, който имахме като последно занимание следобед…. да присъстваш на клас на начинаещи йога учители които нямат никаква идея как се преподава… но както казваха нашите учители – добрият учител може да се учи и от най-лошият ученик… така че се опитвах да се уча, колкото можеше :) Но и моите класове не бяха от най-добрите, имах проблем с изразяването на английски. А и досега никой не ми бе оценявал йога клас, което леко променя нещата, както и някои неща, с които не бях съгласна – трябваше да правя, за да бъда одобрена. Като например да питах хората как се чувстват, защото човек винаги може да каже че се чувства добре, а това да не е така. Когато човек сам си каже е друго. Но опредено е важно да има и обратна връзка.

Споделете статията ако ви е харесала :)

Нагоре

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

captcha

Please enter the CAPTCHA text

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>