Йога студио 108 - Избрани притчи:

ГРУПИТЕ

(суфи притча)

Веднъж някакъв крал отишъл при мъдрия Бахаудин Накшбанди и седнал, наблюдавайки събранието на учениците му.
След това, когато започнали вечерята, кралят казал:
-О, учителю на вечността! Забелязах, че по време на занаятията учениците ти седят в полукръг около теб, точно както и моите придворни. Дали в това няма някакъв знак?
Бахаудин отвърнал:
-О, повелителю на света! Кажи ми бързо как седят твоите придворни и аз ще мога да ти отговоря дали търсачите седят в същия ред.
-В първия кръг седят тези, към които аз изпитвам особено благоразположение, - затова те са и най-близо. По-назад седят важните и могъщите хора на кралството и посланиците. Най-накрая седят най-незначителните.
- В такъв случай – казал Бахаудин, - ние с теб делим хората по различни признаци. Тези, които седят най-близо до мен, са глухи. Така те могат да чуват. Средната група се състои от невежи, така че те да могат да се съсредоточат върху Учението. Най-далеч седят просветлените, за които близостта от такъв род не е важна.

КАЧЕСТВО, А НЕ КОЛИЧЕСТВО

(източна притча)

Един висш китайски чиновник имал единствен син – неглупаво момче, но нетърпеливо и нестарателно. Той в нищо не проявявал усърдие и знанията му били повърхностни. Умеел да свири на флейта, но механично, изучавал законите, но даже писарите знаели повече от него.
Баща му, обезпокоен от това положение, го дал ученик на известен майстор на бойни изкуства. Обаче на момчето скоро му омръзнало да повтаря еднообразните движения и казал:
- Учителю, колко трябва да повтарям едно и също? Не е ли време да изучавам истинското бойно изкуство, с което се слави вашата школа?
Майсторът нищо не отговорил, но позволил на момчето да повтаря движенията на старшите ученици и скоро юношата научил много прийоми.
Веднъж майсторът повикал момчето и му дал писмо, което да занесе на баща си. Юношата взел писмото и тръгнал за съседния град, където живеел бащата. Пътят вървял покрай голяма поляна, посредата на която някакъв старец тренирал удар с една ръка. И докато юношата заобикалял поляната, старецът без умора повтарял все същия този удар.
- Ей, старче! – викнало момчето. – Какво млатиш въздуха! Все едно ти няма да надвиеш дори дете!
В отговор старецът предложил на юношата първо да опита да го победи, пък после да се смее. И момчето приело предизвикателството.
Десет пъти то опитвало да нападне стареца и десет пъти старецът го повалял на колене със същия единствен удар на ръката – този, който без умора отработвал. След десетия път юношата вече не можел да продължи боя.
- Аз бих могъл да те убия още с пърия удар! – казал старецът. – Но ти си все още млад и глупав. Върви по пътя си.
Засрамен юношата пристигнал в къщата на баща си и му предал писмото. Отваряйки го, баща му го върнал обратно:
-То е за теб.
С калиграфичния почерк на учителя вътре било написано: “Един удар, доведен до съвършенство, струва повече от сто недоучени.”

МОЛИТВАТА НА ЖАБАТА

Християнска притча

Веднъж нощната молитва на брат Бруно била нарушена от силно жабешко квакане. Всичките му опити да не обръща внимание на тези звуци били напразни, затова той извикал през прозореца:
- Тихо! Трябва да се помоля.
Брат Бруно бил свят човек и молбата му била изпълнена незабавно. Всички живи същества млъкнали, за да не му пречат да се моли.
Но тук се раздал още един звук, пречещ му да се моли. Вътрешният глас казал:
- Може би квакането на тази жаба е не по-малко приятен звук за Бог отколкото пеенето на твоите псалми.
- Как може жабешкото квакане да радва ушите на Господ? – насмешливо възразил Бруно.
Обаче гласът нямал намерение да се предава:
- А защо според теб Бог е създал звука?
Бруно решил да изясни това. Той се подал отново през прозореца и извикал: “Пейте!”. Въздухът се напълнил с равномерно жабешко квакане, идващо от всички близки водоеми. Бруно се заслушал в звуците и гласовете престанали да го дразнят; той усетил, че ако не им се съпротивлява, те само обогатявали тишината.
С това откритие сърцето на Бруно усетило единните вибрации с Вселената и за първи път в живота си той разбрал какво значи истинска молитва.

ЗА СРАВНЕНИЯТА

При дзенски майстор дошъл ученик и попитал:
-Защо едни хора са красиви, а други уродливи; едни са умни, а други глупави? Защо съществува такова противоречие? Защо бог е създал едни красиви, а други безобразни? И не ми говорете за карми и че всичко е заради минали животи. Как се е появила разликата от самото начало, когато още не е имало минало?
Майсторът го завел в градината и казал:
-Ето това дърво е голямо, а това е малко. Аз често седях под тези дървета и размишлявах защо е така. Но когато отхвърлих ума, изчезна самият въпрос. Сега аз знам, че това дърво е високо, а това малко. Няма никакъв проблем!

ТИБЕРИЙ И СИБИЛИТЕ

В Древния Рим група пророчици, известни като Сибили, написали 9 книги, които предсказвали бъдещето на Римската империя. Те занесли книгите на Тиберий и поискали за тях сто къса злато.
Тиберий сърдито ги изгонил. Сибилите изгорили 3 книги и отново се върнали при Тиберий, искайки за останалите 6 книги пак сто къса злато.
Той се разсмял и пак отказал: откъде накъде да плаща за 6 книги цената на девет?
Сибилите изгорили още три и се върнали с последните останали три.
-Цената все още е сто къса злато, - съобщили те.
Тиберий, погълнат от любопитство, заплатил цената, но бил способен вече да прочете само част от бъдещето на своята империя.

Учителят казал: "Много важно е в живота да не се търгува винаги, когато има възможност за това."

ЗАХАРТА

Една майка била притеснена за детето си - то ядяло твърде много захар. Тя го завела при Махатма Ганди с молба за помощ:
- Махатмаджи, моля те кажи на моето дете да не яде захар!
Махатма Ганди погледнал детето, после майката и казал:
-Доведи детето си след 2 седмици.
Майката била озадачена, но не казала нищо, тръгнали си и се върнали след 2 седмици.
- Махатмаджи, ние сме пак тук, моля те кажи на детето ми да не яде захар.
Ганди казал на детето:
- Недей да ядеш захар, не е добре за здравето ти!
Майката била много доволна, но все пак не се стърпяла и попитала светеца защо е трябвало да се върнат след 2 седмици? Не е ли могъл да го каже още първия път?
Тогава мъдрецът и отговорил:
- Преди 2 седмици още ядях захар.

СТЪКЛОТО

(еврейска притча)

-Ребе, не разбирам, отиваш при бедняка и той е приветлив и ти помага, с каквото може. Отиваш при богатия и той никого не вижда. Нима всичко е заради парите?
-Погледни през прозореца, какво виждаш?
-Жена с дете в количка, отиваща на пазар….
-Добре. А сега погледни в огледалото, какво виждаш там?
-Че какво мога да видя там, само себе си.
-Точно така: прозорецът е от стъкло и огледалото е от стъкло. Трябва само да добавиш малко сребро и вече виждаш само себе си.

ИСКАЙ МИЛОСТ ОТ БОГА

Един от великите царе в историята Акбар бил наричан от хората Хранител на човечеството заради доброжелателството и справедливостта си. Той значително укрепил и разширил Индия по времето на управлението си.
Царят често обикалял столицата си и се спирал всеки път, когато някой от поданиците му искал да се обърне лично към него с някаква молба.
Веднъж той спрял при един просяк, който гръмко го възхвалявал и възклицавал: "Само царят може да ми даде щастие!"
Царят обърнал внимание на един просяк, седящ недалеч от първия, който като че ли възразявайки на първия, крещял още по-силно: "Само бог може да облагодетелства човека, само бог може да му даде щастие!"
Акбар се замислил над думите им.
В двореца той наредил да изпекат хляб и да пъхнат в него неголям къс злато. На следващия ден специално минал отново по същия път, сцената се повторила и той дал хляба на оня просяк, който молел за милост от царя, а на втория просяк не дал нищо.

След време той отново минал по същия път и спрял каляската, защото отново просякът протягъл ръка към него. Царят излязъл от каретата и го попитал:
-Защо искаш помощ от мен? Нали ти дадох хляб, в който имаше достатъчно злато?
Нищият бил удивен:
-Аз не знам за какво злато говориш. Хлябът, който ми даде, ми се се стори много тежък и аз реших, че е зле изпечен. Поради това го дадох на моя съсед-другия просяк, за 10 монети.
Царят се огледал наоколо и не видял втория просяк. Тогава той наредил да разузнаят за него и му било доложено, че той дал хляба на жена си, тя намерила златото вътре, купила къща и оправила всички дела.
Тогава Акбар посъветвал другия просяк да не моли за милост вече царя, а бога и да се уповава единствено на божията милост.

ПАРТИЯ ШАХМАТ

Един човек си мислел, че когато загуби партия шахмат, е претърпял поражение.
След като учил 2 години при знаменит дзен учител, той разбрал, че е претърпял поражение, ако е спечелил.
Все още недоволен, той учил година и половина при великия суфи Нарсуфин и разбрал, че ако е загубил, но е доволен от загубата, тогава е претърпял поражение. Тогава отишъл три години в Хималаите и от великия йога Махариши разбрал, че ако е победил, но се чувства виновен за това, тогава е претърпял поражение.

ДИНАРЪТ

Както си вървели заедно в съгласие четирима души - турчин, пресиец, арабин и грък, отнякъде се сдобили с един динар. Този динар станал причина да се скарат помежду си, защото, получавайки го те започнали да решават как да го похарчат. Персиецът казал:
- Хайде да купим ангур!
- Защо да купуваме ангур, по-добре да купим ейнаб - възразил арабинът.
Но тук се намесил турчина
- Защо да спорим - казал той - Не ни трябва нито ангур, нито ейнаб, ние трябва да получим за този динар узум!
Гръкът също изразил своето несъгласие:
- Ако трябва нещо да се купува, то това е стафил! - заявил той.
Всеки от тях започнал да доказва своята правота, и работата дошла до юмруци. И всичко това, защото в този момент при тях е нямало знаещ, който да им обясни, че те всичките говорят за едно и също, и че думите "ангур","ейнаб","узум" и "стафил" означават грозде, което всички те искали да купят, но всеки мислел за това на собствения си език.

 

КОГАТО СЪМ ГЛАДЕН - ЯМ

Банкеи кротко поучавал своите последователи, когато проповедта му била прекъсната от свещеник от сектата Шиншу, който вярвал в чудеса и мислел, че спасението идва от повтарянето на свещените слова.
Банкеи не могъл да продължи беседата си и попитал свещеника какво има да каже.
— Основателят на моята религия — похвалил се свещеникът, — застанал на единия бряг на реката с четчица за писане в ръка. Ученикът му застанал на другия бряг с лист хартия. И през реката, по въздуха, основателят изписал сбещеното име Амида върху листа. Можете ли Вие да извършите такова чудо?
— Не — казал Банкеи. —Аз умея да правя само малки чудеса. Например, когато съм гладен, ям; когато съм жаден, пия; когато съм обиден, прощавам.

АД И РАЙ

Прочут войн дошъл при учителя Хакуин и го запитал:
— Учителю, кажете ми: съществуват ли наистина раят и адът?
— Кой си ти? — попитал Хакуин.
— Аз съм Воин от личната гвардия на великия император.
— Глупости! — отсякъл Хакуин. — Кой император би държал такъв като теб? Приличаш ми на просяк.
При тези думи войнът задрънкал с големия си меч от яд.
— Охо! — рекьл Хакуин. —Значи имаш меч! Сигурно е твърде тъп, за да ми отреже главата.
При тези думи войнът не могъл да се сдържи, измъкнал меча и се заканил на учителя. А той продумал:
— Сега знаеш половината от отговора! Ти открехваш вратите на ада!
Войнът се отдръпнал, прибрал меча и се поклонил.
—А сега знаеш другата половина — казал учителят. — Ти отвори портите на рая.

ПРЕПЪЛНЕНА ЧАША

При УЧИТЕЛЯ Нанин дошъл посетител, за да го пита за учението Дзен. Но вместо да слуша, той непрекъснато говорел за собствените си разбирания.
След някое Време Нанин поднесъл чай. Налял чашата на госта, но продължил да налива и след напълването й. Накрая гостът не издържал.
— Не Виждате ли, че е пълна догоре? — попитал
той. — Не може да поеме повече.
—Точно така — отвърнал Нанин и най-после спрял да налива. — Също като тази чаша и ти си преизпълнен с твоите собствени идеи. Как можеш да очакваш от мен да ти дам учението Дзен, щом не ми предлагаш празна чаша?

МОНАСИТЕ РЕКАТА И МОМИЧЕТО

Двама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само дето другия монах през цялото време мълчал намръщено. Малко приди да стигнат храма не издържал и попитал:
- Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?
На което първия монах отвърнал:
- Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си....

ПАНИЦАТА

При учителя Джошу дошъл нов монах с думите:
- Току-що влязох в братството и бързам да науча Първия принцип на Дзен. Моля да ми го кажете.
Джошу запитал:
- Изяде ли си вечерята?
Той отговорил:
- Изядох я.
Джошу казал:
- Е, тогава измий паницата си.

КОТКАТА

В дома на един самурай се заселил огромен плъх. Стопанина решил да се спаси от него като си вземе котка . След продължително търсене, намерил една много силна физически котка, която била тренирана в различни техники на ловене на мишки и плъхове. Уви, за изненанда на самурая тази котка била победена от огромня плъх. Тогава стопанина намерил друга котка, която се била занимавала с Чи Гун и имала много силно развита вътрешна енергия – Чи. Уви и тази котка била победена. Следващият котарак доведен от самурая бил исключително интелигентен и знаел хитри стратегий за ловене на плъхове. Той също бил победен. Накрая, някой изпратил на самурая една доста невзрачна, неугледна черна котка, която не вдъхвала особено доверие. Тя обаче успяла да се справи с големия плъх.
Тогава другите три котки се събрали около черната котка, за да научат каква е нейната тайна. Тя им обяснила, че нито силата и техниката, нито енергията Чи, нито интелигентността са достатъчни сами по себе си за постигането на победа. Най-важен е духът-разум, който обединява горните три способности. Когато той е овладян, те трите се проявяват в един миг едновременно. Но черната котка казала, че познава една друга котка, владееща още по-голямо съвършенство, надхвърлящо обикновените представи за майсторството. Тя била сива, проскубана и стара, но щом влезела в някоя къща, всички плъхове уплашени напускали сами този дом, без да посмеят да влязат в схватка с нея. “Тази котка – завършил речта си черния котарак – е тайнствена и внушителна. Вие трябва да се стремите да станете като нея: отвъд техниката, отвъд дишането, отвъд интелигентността.” Това е пример за противодействие, без противодействие!

СКРИТОТО ДЕЛО

По времето на Тецуген свещените будистки книги на китайски език още не били издадени на японски. Тецуген решил да ги направи достояние на своите сънародници. Намерението му било да отпечата няколко хиляди копия с помощта на изрязани дървени блокчета на отделните йероглифи. Тръгнал той от град на град да събира дарения за осъществяване на великото си дело. За десет години събрал необходимата сума и поръчал изработването на блокчетата.
Точно тогава река Уджи придошла и в страната настанал глад. Тецуген извадил събраните пари и купил с тях ориз за гладуващите. После пак се отправил на пьт да събира дарения. Бил еднакво благодарен и на дребните суми, и на златните монети. След няколко години парите отново били събрани. По това време в страната избухнала епидемия. Хиляди семейства останали без средства за преживяване, затова Тецуген дал всичко събрано на изпадналите в неволя. Когато бедствието отшумяло, той отново тръгнал да събира пари. Най-сетне неговото велико дело било завършено и той умрял спокоен. И сега може да се видят свещените книги, издадени от Тецуген на японски език. Но знаещи хора твърдят, че първите две негови издания, останали недостижими за човешкото око, далеч надхвърлят по значение третото.

ЗА РАЗСЪЖДЕНИЯТА

В едно село живеел много беден старец, но даже кралете му завиждали, защото имал прекрасен бял кон. Кралете му предлагали невиждани суми за коня, но старецът винаги казвал, че конят за него не е кон, а личност и не може да го продаде....Веднъж старецът видял, че конят го няма и всички жители на селото му казали:
-Ти си един нещастен стар глупак, ние винаги сме знаели, че конят ще избяга в един момент. Да беше го продал и сега щеше да имаш купища пари.
-Не отивайте толкова далеч-отговорил старецът-просто кажете, че конят го няма на мястото му. Това е фактът. Дали това е нещастие или благословия, кой знае, това вече е разсъждение. А кой знае какво ще последва.
Хората се смеели на стареца, те знаели, че той не е съвсем в ума си.
Но след 15 дена конят се върнал и довел със себе си още 10 също толкова красиви коня.
-Старецът беше прав-започнали да говорят хората, това наистина не е било нещастие, а благословия.
-Не отивайте толкова далеч-пак отговорил старецът-фактът е, че конят се върна и доведе още 10 коня със себе си. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Това е просто фрагмент. Вие прочетохте само една дума в изречението, как може по нея да съдите за цялата книга.
Този път хората не обсъждали, но в себе си решили, че старецът не е прав-11 прекрасни коня, нима това не е благодат.
След една седмица синът на стареца, който започнал да обяздва конете, паднал и си счупил и двата крака.
Хората отново започнали да говорят:
-Прав беше старецът. Това не беше благословия, а нещастие.
-Вие сте пълни с разсъждения. От къде знаете това благословия ли е или нещастие. Кажете просто, че синът ми си счупи краката. Това са фактите. Кой знае дали това е благословия или нещастие. Животът ни се дава на парченца, повече не ни е дадено да знаем.
След няколко седмици страната започнала война и всички момчета от селото били взети войници. Цялото село плачело, защото знаело, че повечето от тях няма да се върнат. Синът обаче останал при баща си, защото бил инвалид. Хората отново отишли при бащата и казали:
-Ти пак беше прав, старче. Твоят син със сигурност ще остане жив, а за нашите не знаем. Твоето беше благословия.
Старецът отвърнал:
-Вие продължавате да съдите. Факт е само, че моят син е останал в къщи. Само абсолютът знае дали това е благословия или нещастие...

Докато съдите, вие не растете и не се развивате. Разсъждението означава застинало състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. В действителност пътешествието никога не свършва, завършва една част от пътешествието и започва друга. Животът е просто един безкраен път...

СМЪРТТА И ТОВА, КОЕТО НИКОГА НЕ УМИРА

При Буда дошла жена, която плачела и крещяла. Умряло нейното дете, а тя не можела повече да има деца. Плачела и молела Буда да съживи детето и. Буда казал:
-Ще ти помогна. Но първо иди в селото и донеси няколко синапени зърна от къща, в която никой никога не е умирал.
И жената тръгнала да обикаля селото от къща на къща. И навсякъде хората и казвали:
-Няма проблем да ти дадем синапени зърна, колкото си искаш. Но другото условие не можем да изпълним. В тази къща са умирали хора.
И така ставало отново и отново, но жената все се надявала и продължавала да хлопа по вратите. И така цял ден.
А привечер велико разбиране я споходило. Смъртта е неотменна част от живота и се случва постоянно. Смъртта не е нещо лично и не се отнася само до нея.
С това разбиране тя се върнала отново при Буда и той я попитал:
-Е, къде са синапените зърна?
А тя тихо се усмихнала, отпуснала се в краката му и помолила:
-Аз искам да позная това, което никога не умира. Аз вече не моля да ми върнеш сина, защото знам, че той все пак отново ще умре. Моля те, помогни ми да позная това, което никога не умира.

УДАРЪТ

На един фабрикант му се повредил основен котел във фабриката и тя спряла. Той извикал един след друг всички експерти и експертни организации, които дълго мислили и се опитвали да оправят котела, но все неуспешно.
Когато вече се бил предал на отчаяние и очаквал фалита си, в кабинета му се появил един дребен мъж с малка чанта и му предложил той да поправи котела.
Мъжът не вдъхвал респект, но фабрикантът вече нямало какво да губи, така че го допуснал до помещението.
Дребният мъж извадил от чантата си малък чук и започнал внимателно да почуква котела навсякъде. След като го обиколил целия за десетина минути, той се върнал към чантата си, оставил малкия чук и извадил оттам един огромен чук, с който се приближил до котела и го ударил с все сила на едно точно определено място.
И котелът тръгнал!!!
Изуменият и зарадван фабрикант казал на мъжа да изпрати сметка за разходите си и, каквато и сметка да изпрати, той ще я осребри.
На следващия ден получил сметка за 10 000 лири. Зачудил се, защото мъжът работил само 10 минути, въпреки че предишните специалисти му взели много повече и наредил на секретарката си да преведе парите, но да помоли човека да напише сметка за разходите си по пера.
На следващия ден получил сметката и тя гласяла:
+ За това, че 10 минути обикалях и чуках котела – 1 лира.
+ И останалите 9 999 лири за това, че знаех къде точно и с каква сила да ударя.

Мениджър и програмист

(съвременна притча)

Човек, летящ на въздушен балон, установил, че се е загубил. Той се спуснал по-ниско и забелязъл на земята жена. Спуснал се още и се обърнал към нея:
-Простете, можете ли да ми помогнете? Аз се разбрах с един приятел да се срещнем още преди час, но не знам къде се намирам сега.
- Вие се намирате на въздушен балон на 30 фута от повърхността, между 40 и 42 градуса северна ширина и между 59 и 60 градуса западна дължина – отговорила жената.
- Вие сигурно сте програмист?
- Да, как се досетихте?
- Вие ми дадохте абсолютно точен отговор, но аз нямам никаква представа какво да правя с тази информация и все още съм се загубил. Откровено казано, вие с нищо не ми помогнахте.
- А вие навярно сте мениджър?
- Да, и как се досетихте?
- Вие не знаете къде се намирате и накъде отивате. Издигнали сте се дотук благодарение на въздуха. Дали сте обещание, което нямате представа как да изпълните, и очаквате хората, стоящи по-ниско от вас, да решат вашите проблеми. И накрая, сега вие сте в същото положение, в което се намирахте, преди да ме срещнете, но неизвестно защо за него се оказвах виновна аз.

Магарето

Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му мислел как да постъпи, животното часове наред издавало жалостиви звуци. Най-накрая селянинът взел решение. Помислил си, че магарето е вече много старо, а кладенецът все едно трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят усилия, за да измъкне старото магаре. Той извикал съседите си да му помогнат да затрупа кладенеца. Всички дружно грабнали лопати и се заели да хвърлят пръст в кладенеца.

Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. После за всеобщо учудване притихнало. След като хвърлили няколко лопати пръст, селянинът решил да погледне и да провери какво е положението там, вътре. Бил изумен от това, което видял. С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магаренцето правело нещо невероятно. То изтръсквало пръстта от гърба си и стъпвало върху хвърлената пръст.

Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят земя в кладенеца, всеки път животното се отърсвало и стъпвало върху насипаната пръст. Много скоро всички се изненадали, защото видели как магаренцето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред!

ФОРМУЛАТА 

Някога много отдавна живял един ученолюбив човек. Той посветил целия си живот на търсенето на знание и голяма част от него било мистичното познание. И ето веднъж този учен човек се разхождал по брега на реката. Изведнъж чул силен глас, който прекъснал неговите размишления. Ослушал се и чул как някой викал:
-А йа ха! А йа ха! А йа ха!
-О, това е свещената формула за ходене по вода-казал си ученият.Помня, че съм я чел в една древна и много тайна книга. Но този човек не произнася правилно формулата и напразно го прави. Вместо да казва "А йа ха" той трябва да казва само "Йа ха".
Като помислил малко, ученият решил, че е по-умен, съзнателен и прилежен човек и е длъжен да научи този нещастен човечец, който, макар и да не знае правилната формула, очевидно се старае с всички сили.
И така ученият наел лодка и се отправил към острова, от където се донасяли звуците. На острова той видял суфи-мистик, който от време на време все така гръмко и погрешно повтарял формулата.
-Приятелю,-казал ученият-ти произнасяш неправилно формулата и мой дълг е да ти кажа как е нейното истинско звучене, защото получава не само който приема, но и който дава.
И той му дал правилното звучене на формулата.
-Благодаря ти , приятелю,-отвърнал суфито-благодаря ти, че специално заради мен премина реката и ми подари този безценен дар. Благодаря ти.
Удовлетворен ученият седнал в лодката и се отправил към отсрещния бряг с чувство на изпълнен дълг. Известно време от хижата не се чувал нито звук, но ученият бил уверен, че усилията му не са пропаднали напразно.
И изведнъж от хижата се чуло неуверено "А йа ха", "а йа ха". Ученият започнал да размишлява колко твърдоглави са хората и как са се вцепенили в своите заблуди.
Изведнъж чул странен плясък. Ученият се обърнал и замрял от изумление. Към него право по водата като по суша се приближавал суфито. Суфито се приближил до лодката и попитал:
-Добри човече, извинявай, че те занимавам със себе си, но не би ли могъл още веднъж да ми кажеш как да произнасям формулата, защото аз нищо не запомних...

ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА СЪДБАТА

Едно време, в един град на далечния Запад живяло момиче на име Фатима. Тя била дъщеря на процъфтяващ предач. Веднъж баща й казал: "Дете мое, приготви се за път. Тръгваме на пътешествие. Имам работа на островите в Средиземно море. Може би там ще срещнеш красив юноша с добро бъдеще, който ще те обикне и ще се ожените".

И така, отправили се те на пътешествие от остров към остров. Бащата се занимавал с търговските си дела, а Фатима прекарвала времето си в мечти за бъдещия мъж. Веднъж, когато плавали към Китай, ги застигнала ужасна буря и корабът тръгнал към дъното. Фатима, загубила съзнание, била изхвърлена на брега от вълните, недалеко от Александрия. Баща й и всички, които били на кораба, загинали и тя останала сама без всякаква подкрепа.

Сцената на корабокрушението и дългото пребиваване в открито море й повлияли така, че запазила само откъслечни спомени за предишния си живот.

Дошла на себе си, станала и тръгнала по брега. Скоро се натъкнала на семейството на един тъкач. Хората били бедни, но изпълнени със състрадание към нея я приютили в скромното си жилище и я обучили на своя занаят.

Започнал нейният втори живот. Година-две тя живяла с тях напълно щастливо и била доволна от съдбата си. Но веднъж, когато излязла на брега, я грабнали търговци на роби, завели я на кораб и я отвели заедно с другите неволници.

Горчивите жалби и оплаквания на Фатима не събудили у тези хора и капка жалост: закарали я в Истамбул, за да я продадат като робиня.

На пазара за роби имало няколко купувачи. Единият от тях си търсел роб, който да може да работи в неговия цех за производство на корабни мачти. Нещастният вид на Фатима привлякъл вниманието му и, искайки да облекчи участта й, той купил момичето, тъй като смятал, че при него ще й бъде по-добре, отколкото при друг стопанин.

Завел Фатима в къщи и смятал тя да служи на жена му. Но в къщи го очаквало печално известие: корабът с неговата стока, в която вложил целия си капитал, бил завладян от пирати. Сега не можел да си позволи да държи работници и се наложило той заедно с жена си и Фатима да се заемат с производството на мачти.

Фатима, благодарна на стопанина си за неговата доброта, работила така прилежно, че скоро той й подарил свободата и тя станала негово доверено лице и помощник. И така, за нея започнал трети живот и тя се почувствала напълно щастлива. Веднъж стопанинът й казал: "Фатима, искам да отидеш като мой агент на остров Ява с товар от мачти и да ги продадеш там изгодно".

И така, тръгнала Фатима на плаване, но при бреговете на Китай мощен тайфун връхлетял върху кораба и го потопил. По чудо девойката отново се спасила и се съвзела на непозната земя. Дошла на себе си и започнала да плаче горчиво за своята нещастна съдба. Щом като животът й започнел да се приближава към благополучието, безжалостната съдба разрушавала всичките й надежди. "Защо се случва така, възкликнала тя, с каквото и да се захвана, винаги ме очаква неминуем неуспех. Защо ме спохождат толкова нещастия?" Но никой не й отговорил и ... станала и тръгнала където й видят очите.

Макар че никой в Китай никога не бил чувал нищо за Фатима и не знаел за нейните изпитания, на всички била известна древна легенда за това, че някаква чужденка ще дойде някога в страната им и ще направи шатра за техния император. Тъй като никой в Китай не умеел да прави шатри, всички с жив интерес очаквали изпълнението на това предсказание.

За да не пропусне тази жена когато тя пристигне, всеки китайски император по тридесет пъти в годината изпращал по всички градове и села пратеници, които били длъжни да доведат в столицата всички чужденки.

Когато Фатима стигнала до най-близкия крайморски град, там точно в този момент разгласявали императорския указ за чужденките и хората, като я забелязали, разбрали, че е отдалече и я завели при посланиците на императора.

Завели Фатима в двора и я въвели в тронната зала. Синът на Небето я попитал: "Девойко, ще успееш ли да ни направиш шатра?"

- Мисля, че ще успея - отговорила Фатима.

И така, дали й помещение и тя веднага се хванала за работа. Най-много й трябвало въже. Но никой дори не знаел какво е това. Тогава Фатима, спомняйки си своя първи занаят, събрала лен и оплела въже. После поискала да й донесат здрав плат, но в целия Китай не се намерил такъв плат, какъвто й трябвал на нея. Спомняйки си на какво се е учила при александрийските тъкачи, тя изтъкала здраво платно. И накрая, за да завърши работата, й трябвали пръти, но не се намерили в цялото царство. Сега й потрябвало умението да прави мачти, получено в Истамбул. Тя ловко измайсторила надеждни пръти.

Като приключила, тя започнала да си спомня как изглеждат всевъзможните шатри, които е виждала по време на скитанията си по света, и накрая, сглобила шатрата.

Когато показали това чудо на императора, той бил така възхитен, че обещал на Фатима да изпълни всяко нейно желание. Тя пожелала да остане в Китай, където скоро се омъжила за прекрасен принц, с който живели дълъг и щастлив живот и оставили след себе си многочислено потомство.

По този начин Фатима разбрала, че това, което й се е струвало на времето тежко изпитание, неочаквано се е обърнало в необходим опит, който й е помогнал да достигне щастието.

ВЪЖЕТО

Веднъж един могъщ цар трябвало да вземе решение, което не му било по сърце. Двама от неговите министри били извършили някакво престъпление, а той много ги обичал. Дори и да били извършили престъпление, той искал да им прости, неговата любов към тях била толкова голяма. Но това било против законите на страната и нямало да бъде добър прецедент. Затова те трябвало да бъдат наказани. А според законите на страната, за такова престъпление се полагало само смъртно наказание. Какво трябва да направи?
Било му много трудно, но намерил изход. Казал:
- Те трябва да бъдат осъдени на смърт, но ще им дам още една възможност. Ще бъде опънато въже между две скали над пропастта. Ако могат да минат по него, ще ги помилвам.
Това било почти невъзможно. Било невъзможно, защото те никога не били ходили по въже, още повече пък по въже, опънато над такава голяма пропаст - сигурна смърт. Да се ходи по въже е голямо изкуство - човек трябва да го научи, то е много трудна дисциплина. Не били и сънували през живота си, че ще станат въжеиграчи.
Единият от двамата не могъл да заспи. Цяла нощ се молел на Бога да му помогне. Сутринта не могъл да изпие чая си. Пристигнал на мястото, където трябвало да стане всичко. Цялата столица била се събрала там.
Другият, знаейки добре, че не знае нищо за ходенето по въже, че нищо не може да се направи и е почти сигурно, че ще умре, защо тогава да не се наспи - и заспал. Сутринта изпил както обикновено чая си. Спокойно пристигнал на мястото. Другият целият се бил разтреперил, а той бил тих и спокоен, много добре знаейки, че ще умре - а когато смъртта е сигурна, защо да се тревожиш? Умри спокойно.
Започнал да върви по въжето, и чудо на чудесата -- той ходел!
Никой не можел да повярва на очите си! Да гледат дошли дори въжеиграчи - дори и те не можели да повярват. Дори за тях това било трудно - разстоянието било твърде голямо и опасността била прекалено голяма. Една погрешна стъпка, едно леко накланяне наляво или надясно... и си отиваш. Едно леко нарушаване на равновесието, и смъртта те очаква на всяка стъпка. Но мъжът вървял, и вървял толкова спокойно, все едно правел сутрешната си разходка. Гой достигнал до отсрещната скала.
Първият мъж треперел, потял се. Извикал от своето място на другия:
- Моля те, кажи ми как премина, за да мога и аз да мина!
Другият извикал:
- Трудно е, защото не знам как. Знам само едно нещо това е начинът, по който съм вървял цял живот. Не съм въжеиграч, но сега разбирам, че съм, защото това е начинът, по който съм живял цял живот - уравновесено, без никога да стигам до крайност. Или, ако се наклоня наляво, незабавно се уравновесявам, накланяйки се надясно. Нищо друго не съм правил. Но това няма да ти помогне, защото това не е нещо, което се научава изведнъж. Ако живееш по този начин, чалъмът за това ти идва.

БОГ

"Вървял Учителят на Бялата ложа със своите ученици. По пътя срещнал Учителя на Черното братство с неговите ученици! Учителя на Черната ложа поздравил:
- Няма Бог!
Учителя на Бялата ложа отговорил:
- Няма Бог! - и след това всеки продължил по пътя си.
Учудени учениците на Бялата ложа попитали Учителя си защо така е
отговорил, това противоречало на тяхната вяра. А той им отговорил:
- Бог е в хармонията! В споровете и караниците Любовта я няма."

ЛИСТОТО И ВРАБЕЦА

Имало едно време един лист. Веднъж вятърът го откъснал и той полетял нагоре надолу. малко врабче, току що излюпено, го попитало:
-Ти защо падна от дървото?
-Не съм паднал, просто ми омръзна да стоя там.
-А накъде летиш?
-Където си искам, натам летя.
Трябва да признаем, че той бил твърде горд и високомерен лист, за да си признае, че не умее да лети и напълно е подчинен на външни влияния, например на вятъра...а може той и наистина така да си е мислил.
Когато вятърът стихнал, листът паднал в реката и започнал да се носи по течението и.
-А сега защо падна и накъде си се отправил? - попитало врабчето.
-Аз не паднах-обидил се листът-просто ми омръзна да летя и поисках да поплувам, а накъде-накъде си искам, тъй като аз съм свободен лист и правя, каквото си искам.
-А защо не поплуваш в другата посока?
- Колко пъти да ти обяснявам - щом не плувам натам, значи не искам; правя само което искам.
След няколко дена врабчето се научило вече да лети мъничко и видяло пак листа, но той бил съвсем пожълтял.
- Защо си станал жълт? - запитало то.-Какво са ти направили?
- Никой нищо не ми е направил, просто поисках да си сменя цвета и го направих.
Врабчето повярвало на листа и оттогава започнало да счита листата за висши същества, защото не можело да разбере как може да се лети без крила, да се плува без ръце и крака, а още по-малко по желание да се сменя цвета.
Но настъпила есента и все по-често листа се откъсвали и политали, но врабчето никога не видяло нито един лист да лети в посока обратна на вятъра, а когато попадали в реката, никога не се носили срещу течението. И никога не видяло лист, който да остане зелен.
Врабчето порастнало и придобило жизнен опит, а заедно с това променило отношението си към листата, живеещи в илюзията на самоуспокоението, че управляват живота си.
А още узнало, че има и други същества, които считат себе си независещи от нищо-хората. Тяхното поведение изцяло зависи от порива на емоциите им, чувствата и желанията.
Врабчето така и не могло да разбере защо хората са толкова странни.
И врабчето решило за себе си, че е по-добре да си признае, че вятърът може да го издуха и да промени набелязания от него път, но да има възможност да му противостои, отколкото да говори, че не е подвластно на вятъра и то лети именно там, накъдето иска, когато вятърът го носи в обратна посока.

притчи следваща страница